В столовата, след като избягвам масата на Стин — той ми хвърли на влизане не особено любезен поглед, — сядам при Рита, която е заедно с Пиърс и Джон. Не ми се ще да говоря и разчитам на нея да поддържа разговора, с което тя се справя чудесно, като същевременно, обхождайки залата със зорките си очи, отклонява погледите, които тази сутрин имат известна склонност да се насочват към мен. А аз самият съм забил нос в чашата си с чай, като изключим едно-единствено краткотрайно поглеждане към масата, на която Буридж е седнала заедно с Крофорд. Към масата, а не към Буридж — прекалено добре си спомням обезпокоителния въпрос на Хелсингфорт за нашите отношения. В този миг много бих искал да съм жена, за да мога, както те така добре умеят, да виждам, без да гледам.
На излизане от столовата се разминавам в коридора с мистър Бароу. Свел голия си и лъскав череп към мен, той първи — странно — ми казва „добър ден“ и което е още по-странно, с мазна съучастност, докато изпъкналите му очи се впиват като вендузи в моите, за да изсмучат цялата информация, съдържаща се в тях. Отвръщам му с най-празния възможен поглед и му съобщавам с безизразен, фактологичен и добросъвестен тон, че няма да изляза на езда със Стин и Джеспърсън, тъй като съм заложил един опит в лабораторията и искам да го проследя. Както ви е угодно, доктор Мартинели, отвръща той с бавна и умилена усмивка, която разтяга увисналата му гуша и която не знам защо, ме оскърбява. И додава с медения си и суров глас: „От само себе си се разбира, че неделните разходки на кон не са задължителни. Всеки има право в края на краищата да се почувствува малко изморен.“ След тия двусмислени слова той отминава, поклащайки тлъстия си ханш, но пристъпвайки с изненадваща гъвкавост, сякаш дебелите му крака отскачат от пода като топки.
Дейв зацвилва като жребче от радост, когато му казвам, че ще прекарам целия ден с него — трябва само да отскоча един-два пъти до лабораторията и малко да почина — на басейна или на тенис-корта? Избирай. И на двете! — поривисто отвръща той.
Надявам се, че ще се покажа на висота на тенис-корта; задните ми части не се чувствуват особено добре след трите часа езда вчера и тази сутрин, нито краката ми — след прекараната нощ.
В лабораторията, където отивам веднага след закуска, едва отварям вратата и насреща ми се задава доктор Грейбъл — неделя е, но не се изненадвам, да го заваря тук, пред вид важността на започналия ни опит. Под продълговатия оголен череп черните му очи, малки и пронизващи, блестят от вълнение и той навежда към мен високото си слабо тяло, за да ми каже развълнувано:
— Мисля, че успяхме!
За мен е много ясно, макар да изглежда малко понятно — но трябва да се съобразяваме с подслушването. Подминавам го, без да промълвя дума, и бързо отивам в залата, където държим затворени под ключ опитните ни екземпляри.
Един поглед е достатъчен. Контролното куче — заразено, но не ваксинирано — е мъртво. Ала трите ваксинирани и заразени кучета са си съвсем живи. Преливащи от благодарност, че благоволяваме да ги посетим, те джавкат развълнувано насреща ни и възторжено въртят опашки. Приближавам се до клетките и ги погалвам едно по едно. Каква безкрайна нежност, каква необяснима обич свети в хубавите кафяви очи на нашите жертви, толкова наивни, толкова чисти и така малко приличащи на човешките очи.
— Ядоха ли? — обръщам се към Грейбъл.
— И ядоха, и пиха. Поразходих ги. Ни най-малка загуба на равновесие. Никакво смущение. Чувствуват се отлично.
Очаквах такъв резултат и съм безкрайно щастлив или по-скоро бих бил щастлив, ако мисълта за това, което ще последва, не ме кара веднага да настръхна. Снижавам глас, макар и да знам от Буридж, че няма подслушватели в помещението за кучетата.
— Доктор Грейбъл, смятам за излишно да ви припомням заповедите: ще се съобщи само на Смит, Пиърс и Буридж. Останалите не трябва да знаят за опита.
— Взети са всички предпазни мерки — отвръща Грейбъл. — Както виждате, не пише нищо по клетките на ваксинираните животни.
Замълчавам и не без основание. Винаги съм знаел, че ще дойде денят, когато, след като се ваксинирам, ще трябва да заразя и себе си с вирус от енцефалит 16. Знам също, че след всички опити, които нещастните ни кучета заплатиха с живота си, шансовете да остана жив са големи, ако, разбира се, не се допусне никаква грешка в дозировката и човек реагира на ваксината също така добре, както кучето — което е вероятно, но не и доказано. С една дума всичко в това отношение, включително и съответния риск, отдавна точно съм претеглил. Но за решаващия опит, в който въпреки всичко трябва да заложа живота си на успеха на изследванията ни, досега имах абстрактна представа. А от няколко минути насам тя никак не е абстрактна. Решителният миг настъпи, аз вече си го представям съвсем ясно, преживявам го.