— Несправедлива сте, Буридж! — отвръщам аз не много убедително. — Усмивките престанаха.
— Боже мой! — просъсква тя и прави крачка към мен, сякаш наистина ще се хвърли отгоре ми. — Наистина у вас са събрани всички пороци, без да говорим, цитирам един от вашите приятели, за „просташкото ви и ненаситно либидо“.
— Благодаря за цитата — отвръщам засегнато. — Благодаря на Стин. Благодаря и на Рита, че ви го е казала.
— Да благодарим и на Крофорд, която ви даряваше с такива приятни мигове, когато отивахте в леговището й да проверявате препаратите. О, вярно, от ваша страна никакви усмивки, дори никакви погледи (значи, ме е следила!). Затова пък, докторе, тоя топъл глас, тия прелъстителни жестове, този преливащ латински чар! А оная кучка веднага ще разкърши снага, ще изпъчи гърди и ще пусне кичур мръсни коси върху очите, за да се прави на по-интересна!
— Стоп — казвам аз, като вдигам длани. — Признавам. Крофорд ми харесваше! Но косите й не са мръсни!
— Какво! — възкликва Буридж с непресторено възмущение. — И смеете да признаете! Какъв отблъскващ цинизъм!
— Вижте какво, Буридж, ще трябва все пак да решите. Лицемер съм, щом отричам, а циник, когато признавам.
— Вие сте и едното, и другото! — казва тя със сдържана ярост.
Но този път я прекъсвам, преди още да се е впуснала по-нататък:
— Позволете ми един въпрос, преди да ме накъсате на парчета. Ако се харесвам на Крофорд, значи, тя обича мъжете. Защо в такъв случай да не бъде привлечена в „ние“?
— Мислила съм за това, представете си — отвръща малко по-спокойно Буридж и в гласа й прозвучава леко съжаление. — За нещастие Крофорд е една от ония объркани личности, при които тялото мисли едно, а мозъкът — друго. Крофорд е лицемерна привърженичка на ДОЖ. Тя е тесногръда бедфордистка. Ако беше спала с вас, щеше да й хареса и после щеше да ви издаде.
Непотвърждаема хипотеза, но като поразмислям, я приемам за достоверна.
— А сега — питам аз — какво ще стане с нея?
— Искате да кажете, когато намерят сред личните й вещи супердол? Успокойте се, докторе, нищо сериозно. Мисис Бароу ще я изпрати в изправителен дом. И там ще я научат, че тъй като влагалището е слабо възбудимо, оргазмът при жената е 100% предизвикван от клитора и пенисът е напълно ненужен, за да изпита удоволствие.
Тази песен ми е добре позната. Чух я вече как излиза изпод тежкото перо на Дебора Грим. Изненадва ме друго — промяната у Буридж. Сякаш само като спомена за отстраняването на Крофорд и се успокои.
— Ще дойда пак в началото на следобеда — ми подхвърля през рамо — Трябва да ви съобщя две решения, които лично ви засягат.
По време на обеда забелязвам, че Стин продължава да ми се сърди. Не благоволява дори да ме погледне, но още повече ме огорчава, че и за Мъч съм станал прозрачен. Бог знае как са изтълкували отсъствието ми в събота и нежеланието ми да изляза в неделя на езда. За компенсация Дейв, седнал до мен, е истински щастлив. Отправя ми многозначителни погледи, полусъучастнически, полувъзторжени. Явно, доволен е, че има баща, способен да мине отвъд бодливата тел на Блувил и да прекара една нощ в гората при тайнствени обстоятелства.
Свел очи на височината на ханша на Буридж, аз я зървам как ситни край мен и сяда с подноса си на една празна маса, на която не остава дълго сама, защото забелязвам, под все така полупритворените клепачи, да се задава един стегнат в син панталон корем, който познавам като принадлежащ на Крофорд. Кратък кос поглед като помитащ лъч на фар: наблюдението потвърдено. На всичкото отгоре този женски Юда се усмихва най-любезно на колежката си, която е издала заедно с мен.
Дейв ме оставя и отива на тенис-кортовете при приятелчетата си и по-точно при Джоан Смит, единадесет-годишна, която предпочитал, защото била момиче и била „мека“. Проследявам с поглед фалократа в зародиш.
След като лапвам и последния залък от скромния си обед и аз напускам столовата, насилвайки се на вратата да махна приятелски на Джеспърсън, който тъкмо влиза, строен и хубав; но вече знам какво се крие под тази приятна обвивка. Само след секунда отправям същия жест — колко лъжливо е винаги привидното! — и към Рита, която ми се усмихва с искрящия си поглед и приприпква с поднос в ръка край една едра, черноока кобила и аз веднага си помислям дали не е тя свръзката на „ние“ в лабораторията на Джеспърсън.