Той стана, за да си налее втора чаша кафе. Попита през рамо:
— Защо дойдохте тук?
— Защото Бъди Хикс не е убил майка ми.
— Откъде знаете това, по дяволите? Или сте го питала?
— Не успях. Той е мъртъв.
От реакцията му разбра, че не се знаел. Рийд Ламбърт се приближи до прозореца и се загледа втренчено навън, замислен върху нещо.
— Е, да пукна, ако съм знаел, че Гууни Бъд с мъртъв.
— Гууни Бъд ли?
— Всички го наричаха така. Не мисля, че някой е знаел истинското му име преди Селина да умре и да отпечатат историята във вестниците.
— Казаха ми, че бил умствено недоразвит.
Мъжът до прозореца кимна с глава.
— Да, имаше и дефекти в говора. Едва можеше да го разбере човек, когато говореше.
— При родителите си ли живееше?
— При майка си. Самата тя беше полупобъркана. Почина преди години, малко след като го изпратиха в приют за душевноболни.
Той продължи да се взира през процепите на капака на прозореца, обърнат с гръб към нея. Фигурата му беше стройна. Имаше широки рамене и тесен ханш. Панталоните му стояха много добре. Алекс се укори на ум, че забелязва това.
— Гууни Бъд се разкарваше из целия град с един от онези големи велосипеди на три колела — каза той. — Всеки можеше да го чуе отдалече. Това нещо тракаше и дрънчеше като фургон на амбулантен търговец. Колелото беше отрупано с вехтории. Той беше боклукчия. Малките момиченца бяха предупреждавани да стоят настрани от него, а пък ние, момчетата, непрекъснато му се присмивахме. — Поклати тъжно глава. — Колко жалко!
— Той умря в една щатска болница за душевноболни, където е бил изпратен за престъпление, което не е извършил.
Нейният коментар го върна към настоящето.
— Вие не разполагате с никакви доказателства за това, че той не го е извършил.
— Ще намеря доказателства.
— Няма да можете, по простата причина, че такива не съществуват.
— Толкова ли сте сигурен? Сутринта, когато уж сте намерил тялото на Селина, вие ли унищожихте доказателствата за престъплението?
Той сви вежди.
— Не можете ли да свършите нещо по-полезно? Не са ли ви натоварили достатъчно с дела? Защо започнахте това разследване?
Тя изложи същата причина, както пред Грег Харпър.
— Присъдата не е била справедлива. Бъди Хикс е бил невинен. Той е поел вината на някой друг, който е извършил престъплението.
— Моята, на Джуниър или на Енгъс, така ли?
— Да, на един от вас тримата.
— Кой ви каза това?
— Баба Греъм.
— Е, все пак стигнахме до нещо — той пъхна палец в гайката на колана си и сви останалите пръсти. — Когато ви е изприказвала това, спомена ли колко ревнива беше?
— Баба? От кого?
— От мен и Джуниър.
— Казвала ми е, че вие двамата и Селина сте били като тримата мускетари.
— И тя ненавиждаше това. Разказвала ли ви е колко безумно обичаше Селина?
Не беше необходимо. Скромната къща, в която Алекс живееше от малка с баба си, беше превърната в светилище на майка й през последните години от нейния живот. Забелязвайки, че тя се намръщи, шерифът сам отговори на въпроса си:
— Доколкото разбирам, госпожа Греъм е пропуснала да спомене това.
— Мислите, че съм тук за лично отмъщение?
— Да.
— Но не е така! Вярвам, че има достатъчно пропуски в това дело, които ще позволят повторно разследване. Така мисли и областният прокурор Харпър.
— Този егоцентрик? — изсумтя той презрително. — Той би продал дори собствената си майка, ако това ще му осигури поста на главен прокурор.
Алекс знаеше, че това донякъде беше вярно. Опита друга тактика.
— Когато господин Честейн се запознае по-добре с фактите, ще се съгласи, че е имало голямо разминаване със справедливостта. Тя е била заобиколена.
— Нат дори не беше чувал за Селина до вчера. Занимавал се е само с преследване на мексикански разбойници, които влизат незаконно в Съединените щати, както и с търговци на наркотици.
— Вие ме обвинявате в това, че търся справедливост? Ако бяха проболи смъртоносно с нож майка ви в обор за коне, не бихте ли направил всичко възможно, за да видите нейния убиец наказан?
— Не знам. Майка ми с умряла преди доста години, когато съм бил много малък, и почти не я помня.
Алекс го съжали за миг, макар много добре да знаеше, че не трябва да си го позволява. Сега си обясни защо на снимките, които беше виждала, очите на Рийд изглеждаха като на възрастен, а не като тези на връстниците му. Дори не беше се сетила да попита баба си защо той изглежда толкова сериозен.
— Мнението ви е несъстоятелно, господин Ламбърт. Вие сте заподозрян в убийство — тя стана и взе дамската си чанта. — Благодаря за кафето. Съжалявам, че ви обезпокоих толкова рано сутринта. Отсега нататък ще трябва да разчитам на местния полицейски участък за помощ.