Погледна към близкия гроб, който беше по-стар и до чийто надгробен камък лежеше една червена роза.
— Ти ли я остави там?
Рийд погледна през двата пресни гроба към този на Селина.
— Помислих, че Джуниър би се радвал, ако сподели едно цвете с нея. Знаеш отношението му към жените.
Алекс се учуди, когато забеляза усмивката на лицето му, докато изричаше тези думи.
— Не знаех, че този парцел е на семейство Минтън до миналия ден, когато присъствах на погребението. Майка ми би се радвала, че е тук до него.
— И той е там, където винаги е искал да бъде. Близо до Селина, без никой друг помежду им.
Алекс се развълнува.
— Горката Стейси. Никога не е имала късмет с Джуниър, нали?
— Никоя жена не е имала късмет с него. Той беше отдал сърцето си само на една жена.
В безмълвно съгласие те се обърнаха и тръгнаха надолу по хълма към колите си.
— Твоя ли беше идеята Стейси да се премести да живее във фермата за известно време? — попита Алекс.
Той призна с неохота. Потвърди предположението й с леко кимване.
— Разумно предложение, Рийд. Тя и Енгъс ще си бъдат от полза един на друг.
Дъщерята на покойния съдия никога нямаше да промени отношението си към Алекс, тя много добре знаеше това и можеше да й прости враждебността.
— Стейси не може да живее, без да се грижи за някого — каза Рийд, — а Енгъс има нужда точно от това в момента.
Когато стигна до колата си, Алекс се обърна и го попита с дрезгав глас:
— А ти какво ще кажеш? Кой ще се грижи за теб?
— Никога не съм имал нужда някой да се грижи за мен.
— О, да — изсмя се късо тя, — защото никога не си позволил на никого да го направи. — Пристъпи по-близо до него. — Ще ми позволиш ли да си тръгна оттук? Да се махна от живота ти, без да направиш опит да ме спреш?
— Да.
Тя го погледна с любов и чувство на безсилие.
— Добре, ще ти кажа нещо, Рийд. Ще продължа да те обичам, докато съм жива, а ти продължавай да се противопоставяш на любовта ми — заяви дръзко. — Ще те видя колко дълго ще издържиш.
Той се обърна с лице към нея и прецени решителността в гласа и очите й.
— Доста си смела за твоята възраст, знаеш ли?
В отговор тя се усмихна развълнувана.
— Обичаш ме, Рийд Ламбърт. Знам, че ме обичаш.
Вятърът разроши косата му, когато той бавно кимна.
— Да, така е. Ти си ужасна, но аз наистина те обичам. Това обаче не променя нищо.
— Какво имаш предвид?
— Разликата във възрастта. Аз ще остарея и ще умра много преди теб, ти го знаеш.
— Това има ли някакво значение днес — точно в тази минута?
— Би трябвало да има, за Бога!
— Но няма!
Вбесен от нейната упоритост, той сви ръката си в юмрук и извика:
— Боже мой, ти си непоправима.
— Да, такава съм. Когато искам нещо много силно, когато чувствам, че съм права, никога не се отказвам.
В продължение на няколко минути той я гледаше втренчено и се бореше със себе си. Беше му предложила любовта си, но той се страхуваше да я приеме.
След това я хвана за косата, притегли я към себе си и пъхна ръце под палтото й.
— Имаш много силни аргументи — прошепна дрезгаво.
Облегна я с гръб към колата и докосна гърдите й. След това погали корема, плъзна ръка между бедрата й и притисна тялото й към своето. Целуна я страстно и с любов, а също и с нещо, в което винаги се беше съмнявал — надежда.
После отлепи устни от нейните и зарови лице в косите й.
— През целия ми живот никога не съм имал нещо, което да принадлежи само и единствено на мен; нещо, което да не ми е било подхвърлено — нищо, освен теб. Алекс, Алекс…
— Кажи го, Рийд!
— Стани моя жена.