— Въобще не съм предполагал, че и през седемнайсти век са произвеждали бебешки храни „Хайнц“ — учуди се Нют.
— Това беше просто за да не се повреди случайно в колата — обясни господин Бадикоум.
— И през всичките тези години никой не го е отварял?
— Според мен е бил отварян два пъти — обясни господин Бадикоум. — През 1757 г. от господин Джордж Кранби и през 1928 г. от господин Артър Почудоу, баща на настоящия господин Почудоу. — Той се прокашля. — Очевидно господин Кранби е намерил писмо…
— … адресирано до самия него — довърши Нют.
Господин Бадикоум припряно се облегна назад.
— Ей Богу! Как познахте?
— Мисля, че стилът ми е познат — отвърна мрачно Нют. — И какво се е случило с тях?
— Чували ли сте за това и преди? — подозрително попита господин Бадикоум.
— Не чак толкова подробно. Нали не са експлодирали?
— Ами… вярват, че господин Кранби е получил сърдечен пристъп. А господин Почудоу страшно пребледнял и, доколкото разбирам, прибрал писмото обратно в плика и дал много строги наставления, докато е жив, да не отварят повторно кутията. Казал, че който и да я отвори, ще бъде уволнен без никакви препоръки.
— Страховита заплаха — подметна ехидно Нют.
— През 1928 г. си е била точно такава. Както и да е, писмата им са в кутията.
Нют разтвори картона.
Вътре имаше малко, обковано с желязо ковчеже. Ключалка нямаше.
— Давайте, вдигнете капака — развълнувано го подкани господин Бадикоум. — Трябва да ви кажа, че страшно ми се иска да разбера какво има вътре. В офиса залагахме…
— Знаете ли какво — предложи щедро Нют, — аз ще сложа кафе, а вие отворете ковчежето.
— Аз?! Би ли било уместно?
— Не виждам защо не. — Нют огледа тенджерите, закачени над печката. Едната беше достатъчно голяма за онова, което си беше наумил.
— Давайте — рече той. — Смело! Аз нямам нищо против. Вие… мога да ви упълномощя като свой адвокат или каквото щете там.
Господин Бадикоум свали сакото си.
— Е — рече той и потри ръце, — щом така казвате… ще има да разказвам на внуците си.
Нют взе тенджерата и положи леко длан върху дръжката на вратата.
— Надявам се — рече той.
— Хайде.
Нют чу слабо „скръц“.
— Какво има вътре? — попита той.
— Две отворени писма… о, и трето… адресирано до…
Нют чу как восъчният печат се пукна, а после нещо издрънча върху масата. После се чу ахване, един стол изтрополи, а след това по коридора се разнесоха тичащи стъпки. После моторът на някаква кола рязко забуботи и го форсираха надолу по алеята.
Нют смъкна тенджерата от главата си и се изниза иззад вратата.
Вдигна писмото и съвсем не бе стопроцентово изненадан от това, че е адресирано до господин Бадикоум. Разгъна листа.
Писмото гласеше:
Ето ти тукъ, адъвокате, единъ гулденъ; а съга, бъгай бърже отътука, инакъ целиятъ Свътъ щъ разбере Исътината за тебъ и госъпожа Спидънсъ робтшта на Шшуштата Машша.
Нют погледна останалите две писма. Върху хрущящия лист, адресиран до Джордж Кранби, пишеше: „Махъш си лапите крадъливи, господинъ Кранби. Мъного добре знамъ какъ измами Въдовицата Плашкинъ миналиа Архангеловденъ ти, клюштавъ дъртъ пергишо, детъ бъркашъ въ меда.“
Нют се зачуди какво ли значеше това, че бъркал в меда. Бас държеше, че не е искала да каже, че е бил сладокусник. Писмото, очаквало любопитния Почудоу, гласеше:
„Зараза и, страхъливецъ такъвъ. Въръни писъмото въ кутиата, инакъ Светътъ ще научи какъво се случи наштша на 7-ми Юни Хилядо деветстотинъ и шеснайсъта.“
Под тези писма имаше ръкопис. Нют се вторачи в него.
— Какво е това? — попита Анатема. Той се извърна рязко. Беше се облегнала на рамката на вратата й приличаше на привлекателна прозявка с крака. Нют заотстъпва към масата.
— O, нищо. Сбъркали са адреса. Нищичко. Някаква си стара кутия. Тъпи реклами. Нали ги знаеш…
— В неделя?! — тя го избута встрани.
Той сви рамене. Тя обхвана с длани пожълтелия ръкопис и го извади.
— Ошъте Прави и Акуратни Предъсказаниа отъ Агнесъ Нътъръ — прочете тя бавно. — Отъносъно Бъдештиа Светъ; Сагата пъродълъжава! Ох, Божичко…
Тя я положи благоговейно на масата и се приготви да отгърне първата страница.
Ръката на Нют кацна леко върху нейната.
— Я си помисли — рече й тихо той. — Искаш ли до края на живота си да си останеш потомка? Тя вдигна очи. Погледите им се срещнаха.
Беше неделя, първият ден от всички останали за света, към единайсет и половина.
В Сейнт Джеймс парк беше сравнително спокойно. Патиците, експерти по Кеа1роШЛ, погледнато от хлебна перспектива, го отдаваха на спад в международното напрежение. Всъщност международното напрежение наистина беше спаднало и сума ти хора в разни офиси се опитваха да разберат защо, мъчеха се да установят къде се е дянала Атлантида с все три международни изследователски експедиции, пребиваващи на нея, и да проумеят какво им стана вчера на всичките им компютри.