— Здрасти — безутешно рече Адам.
— В Нортън е пристигнал цирк — съобщи Пепър. — Уенсли е ходил и ги е видял. Тъкмо се настанявали.
— Имат палатки и слонове, жонгльори и направо диви животни — такива работи и… и какво ли не! — възкликна Уенслидейл.
— Та си помислихме, що не вземем да отидем да ги гледаме как се настаняват — довърши Брайън.
За миг в ума на Адам заплуваха циркови видения. Цирковете ставаха скучни, след като веднъж се настанят. По телевизията всеки ден даваха къде-къде по-интересни работи. Но настаняването… Естествено, че щяха да отидат и да им помагат да вдигнат палатките и да мият слоновете, а циркаджиите щяха страшно да се впечатлят от природната дарба на Адам да се разбира с животните, ама толкова да се впечатлят, че още същата вечер Адам (заедно с Куче, Най-прочутия в света помияр артист) щеше да изведе слоновете на арената и…
Нямаше да стане.
Той поклати тъжно глава.
— Никъде не мога да ходя — оплака се той. — Те така ми казаха. Мълчание.
— Адам — обади се Пепър малко притеснено. — Какво точно стана снощи?
Адам сви рамене.
— Ами разни работи. Няма значение — отвърна той. — То все така става. Ти само се опитваш да помогнеш, а пък после хората си мислят, че си убил някого ли, що ли…
Пак мълчание — Ония съзерцаваха поваления си вожд.
— И според тебе кога ще те пуснат? — обади се Пепър.
— Има да минат сума ти години дотогава. Години и години и още години. Като ме пуснат, вече ще съм старчок.
— Ами утре? — предложи Уенслидейл. Адам се развесели.
— O, утре става — заяви той. — Дотогава вече ще са забравили. Ще видите. Вечно забравят — и той ги погледна: дрипав Наполеон, чиито връзки на обувките се влачеха по земята, пратен в изгнание на Елба, цяла потънала в рози. — Вие вървете — той се изсмя глухо. — Не се притеснявайте за мен. Ще се оправя. Хайде, до утре.
Ония се поколебаха. Верността беше велико нещо, но никой заместник-командир не бива да бъде принуждаван да избира между своя командир и цирк със слонове. Тръгнаха.
Слънцето продължаваше да грее. Дроздът продължаваше да пее. Кучето вдигна лапи от господаря си и погна една пеперуда из тревата край плета. Това беше сериозен, солиден плет, през който беше невъзможно да се провреш, от гъсти, добре подкастрени храсти. Този плет беше стар познайник на Адам. Зад него се простираха открити поля и чудесни кални канавки, и недозрели плодове, и разлютени, ала бавноподвижни собственици на плодни дръвчета, и циркове, и поточета, които можеш да заприщиш с бент, и стени и дървета, просто създадени за катерене…
Но нямаше начин да се промъкнеш през плета.
Адам се замисли.
— Куче — подвикна той строго, — махай се от този плет, щото, ако се провреш през него, ще трябва да хукна да те гоня и ще се наложи да изляза от градината, а ми е забранено. Но ще ми се наложи…, ако вземеш, че ми избягаш.
Кучето заподскача възбудено нагоре-надолу и замря на място.
Адам се огледа предпазливо наоколо. После още по-предпазливо се огледа нагоре и надолу. А после — навътре.
И тогава…
Сега в плета вече имаше голяма дупка — точно колкото куче да прескочи през нея и момче да се промъкне подире му. И си я беше имало открай време.
Адам намигна на Кучето.
Кучето прескочи през дупката. И с ясен, силен и отчетлив вик:
— Куче, ах, ти, лошо куче! Спри! Връщай се обратно! — Адам се промъкна подире му.
Нещичко му подсказваше, че нещо свършва. Не точно светът. Само лятото. Щеше да има и други лета, но това лято вече нямаше да се повтори. Никога.
Значи най-добре да го изживее възможно най-хубаво.
Спря сред нивата. Някой беше запалил нещо. Погледна виещия се над комина на Джасмин котидж бял дим и замря. И се вслуша.
Адам можеше да чува разни неща, които другите хора пропускаха.
Чу смях.
Не беше кикот на вещица; беше приглушеният, земен смях на човек, който знае много повече, отколкото би било добре за него.
Белият дим се виеше и кълбеше над комина. За частица от секундата Адам видя как димът изрисува красиво женско лице. Лице, което по Земята не бяха виждали от триста години.
Агнес Нътър му намигна.
Летният ветрец разсея дима; лицето изчезна, смехът заглъхна.
Адам се ухили и отново побягна.
Малко по-нататък, в една ливада отвъд поточе, момчето настигна мокрото, изкаляно куче.
— Лошо Куче! — скара му се Адам и го почеса зад ушите. Кучето залая в екстаз.
Адам погледна нагоре. Над него се беше надвесило старо ябълково дърво с дебел, разкривен ствол. Сигурно си растеше там още от зората на времето. Клоните му тегнеха от ябълки — дребни, зелени, зрели-недозрели.