Със скоростта на нападаща кобра момчето се озова горе на дървото. Секунди по-късно вече беше на земята с препълнени джобове и шумно гризеше кисела, безупречна ябълка.
— Хей, ти! Хлапак! — подвикна изотзад грубиянски глас. — Ти си онзи, Адам Йънг! Виждам те! Ще кажа на баща ти, да знаеш — ще му кажа и още как!
Нямаше начин конското евангелие да му се размине, мислеше си Адам, докато търчеше редом с Кучето с джобове, натъпкани с крадени ябълки.
Никога не му се разминаваше. Но щеше да е чак довечера.
А до довечера имаше много-много време.
Той метна огризката от ябълката горе-долу натам, откъдето идваше преследвачът му, и бръкна в джоба си за друга.
И без това не разбираше защо хората вдигат такава патардия, дето някой им ядял тъпите ябълки, но без тая патардия животът щеше да е къде-къде по-малко забавен. И според Адам не съществуваше ябълка, дето да не си струва белята, която си навличаш, задето си я изял.
Искате ли да си представите бъдещето — представете си едно момче и кучето му, и приятелите му. И едно лято, което никога не свършва.
И искате ли да си представите бъдещето, представете си ботуш… не, кец, на който му се влачат връзките, подритващ камъче; представете си пръчка, която става да ръчкаш разни интересни неща и да я хвърляш на кучето, което може да реши да ти я донесе, а може и да не реши; представете си фалшиво подсвиркване с уста, което направо разказва играта на някое популярно парче без късмет; представете си фигура — наполовина ангел, наполовина дявол и изцяло човек… Която се влачи безгрижно към Тадфийлд… во веки веков.