Борис Виан
Добрите ученици
I
Люн1 и Патон2 слязоха по стълбището на школата за ченгета. Те излизаха от часа по спомагателна анатомия и се канеха да похапнат, преди да продължат стажа си пред сградата на Конформистката партия, чиито стъкла току-що бяха изпочупени от побеснели простаци с чепати прътове. Двамата весело размахваха сините си пелерини и си подсвиркваха един марш на ченгетата, в който се скандираше на всеки три четвърти такт, като се удряше здравата с бялата палка по бедрото на стоящия до теб, и по тази причина бе за предпочитане да се изпълнява от четен брой ченгета. В подножието на стълбището те завиха и поеха по сводестия коридор на столовата. Маршът отекваше странно под старите камъни, тъй като при четвъртия ла бемол въздухът започваше да вибрира, а цялата тема съдържаше не по-малко от триста тридесет и шест бемола. Отляво, в дългия тесен двор, засаден с белосани дървета, други бъдещи ченгета правеха упражнения за разкършване: играеха на прескочи-ченге на колело, изучаваха затворническия кадрил под звуците на арестантска цигулка, удряха със зелените си палки за упражнение едни кратуни, които трябваше да сцепят отведнъж. Люн и Патон не обърнаха никакво внимание на този спектакъл, в който участвуваха като актьори всеки ден освен четвъртък, когато ченгетата си почиват.
Люн блъсна голямата врата на столовата и мина първи. Патон почака една минута, за да си довърши марша на ченгетата, защото той свиреше по-бавно от Люн. През другите врати учениците от школата пристигаха на групи по двама-трима, много оживени, защото предишната вечер и сутринта бе имало изпити.
Люн и Патон се отправиха към седма маса, където намериха Арьолан и Полан, две от най-изоставащите ченгета в школата, но те компенсираха това с необичайна дързост. Седнаха на счупени столове сред всеобщо куркане.
— Изкара ли? — попита Люн Арьолан.
— Клати ми се ръката — отвърна Арьолан. — Дадоха ми един експериментален бабишкер, беше най-малко на седемдесет и яка като кон, мамка й!
— Аз счупих деветте зъба на моята с един удар — каза Полан. — Екзаминаторът ме поздрави.
— На мен не ми провървя — продължаваше Арьолан. — Тя така ме вбеси, че изпуснах повишението в оловна пелерина.
— Аз знам защо — каза Патон. — Вече не могат да намерят достатъчно в бедните квартали, затова ни дават разни от по-охранените райони. Те са по-издръжливи. Виж, с жените все още става, но сутринта с голям зор натиках палката си в окото на моя човек…
— Да — каза Арьолан, — бях предвидил тоя номер. Аз моята я поправих.
Той им я показа. Изкусно беше заострил края й.
— Влезе като по масло — обясни той. — Напънах се страшно и спечелих две точки в повече. Наваксах си за вчера…
— Тая година и хлапетата са трудни — продължи Люн. — На онова, дето ми се падна вчера сутринта, успях да му счупя само едната китка от раз. За глезените трябваше да продължа с ритници. Отвратително е.
— Същата работа — съгласи се Арьолан. — Няма ги вече ония от сиропиталището. Тези са безпризорни хлапета и човек не знае какво ще стане. Можеш да попаднеш и на добро, и на лошо. То е до късмет. Тези, които са се хранили добре, не можеш лесно и бързо да ги натрошиш. Имат дебела кожа.
— А пък на мен — каза Роланд — ми се разпори оловото на пелерината, от шестнадесет парчета ми останаха седем, трябваше да удрям два пъти по-бързо. Мъжка дума, щях да пукна!… Но на сержанта му течаха лигите, като ме гледаше. Той просто ми каза следващия път да ги зашия по-здраво. Не ми наложи наказание.
Те спряха да говорят, защото им донесоха супата. Люн хвана черпака и го потопи в тенджерата. Беше супа от войнишки нашивки с мазнина, която плуваше отгоре. Сипаха си тлъсти порции.
II
Люн стоеше на пост пред сградата на Конформистката партия. Гледаше книгите и от техните заглавия го заболя глава. Той четеше само молитвеника на ченгетата с четирите хиляди нарушения, които трябваше да се знаят наизуст, от пишкане на улицата до разговор с ченге от много близо. Като четеше молитвеника, редовно побесняваше, щом стигнеше до петдесета страница, където една илюстрация показваше как човек пресича голям булевард извън пешеходната пътека. Всеки път Люн плюеше на земята с отвращение и ядно обръщаше страницата, за да се поуспокои от следващия портрет на „изрядното ченге“ с блестящи копчета. По любопитна случайност „изрядното ченге“ приличаше на неговия другар Патон, който кибичеше от другата страна на сградата.
От горния край на улицата идваше голяма кола, натоварена с тънки греди от космата стомана. Едно чираче бе кацнало в края на най-дългата, която метеше отзад, пазейки равновесие. То размахваше голям червен парцал, за да плаши хората, но от всички страни върху него налитаха жаби, привлечени от парцала, и нещастното хлапе се бореше неспирно с мокрите им кожи. Камионът подскачаше на четирите си твърди черни гуми и момчето танцуваше като върху ракета за тенис. Камионът мина покрай сградата, друсна веднъж по-силно и в същия този момент една спаначенозелена жаба се шмугна през яката на ризата под мишницата на хлапето. То изквича и изпусна парцала. Описа една сплескана осморка и се приземи насред витрината с книгите. Вслушвайки се единствено в своята смелост, Люн наду свирката с всичка сила и се втурна към хлапето. Издърпа го за краката през отвора и лекичко заблъска главата му в най-близкия газов кран. Голям къс стъкло, забит в гърба на детето, отразяваше слънчевите лъчи и светлото петно танцуваше по изсъхналия тротоар.