Дийн Кунц
Добрият
Първа част
На правилното място в грешното време
Глава 1
Когато види вода, еднодневката се плъзва по повърхността й и оставя за кратко следа, тънка като копринена паяжина. Снишила се така, тя се опазва от птиците и прилепите, които ловят плячката си по време на полет.
За човек като Тимоти Кариър, с ръст метър и деветдесет и два, тегло 95 кг, големи ръце и още по-големи крака, не беше лесно да се снишава като еднодневка над вода, но той се стараеше.
Обут в тежки работни ботуши, с характерната походка на Джон Уейн, която му се удаваше естествено и която той не можеше да промени, Тимоти влезе в бара „Фенерджията“ и се отправи към вътрешния край на помещението, без да привлича внимание към себе си. Никой от тримата мъже близо до вратата, зад късата чертичка на „Г“-образния бар, не го погледна. Не го погледнаха и двойките, заели две от сепаретата.
Тимоти седна на крайния стол в сянката извън кръга на последната лампа, осветяваща тъмния като меласа махагонов бар, и въздъхна доволно. Погледнато от входната врата, той изглеждаше най-дребният човек в заведението.
Ако предната част на „Фенерджията“ можеше да се сравни с платформа за управление на локомотив, неговото кътче беше фургонът. Онези, които биха избрали да седнат тук в понеделнишкото мъртвило, не биха били от приказливите.
Лиам Руни, собственикът на заведението и единственият зад бара тази вечер, напълни чаша наливна бира и я сложи пред Тим.
— Някоя вечер ще вземеш да влезеш тук с дама — каза Руни — и ще ме шокираш до смърт.
— Защо си въобразяваш, че ще доведа дама в този бардак?
— Какво друго знаеш, освен този бардак?
— Моята любима закусвалня за понички.
— Хм. Ще се налапате значи с десет-двайсет понички с глазура, после ще я заведеш пред голям, скъп ресторант в Нюпорт Бийч, ще седнете на тротоара и ще зяпате как портиерите паркират луксозните коли.
Тим отпи от бирата, Руни избърса бара, макар че нямаше нужда. После Тим отбеляза:
— Ти удари шестица с Мишел. Такива като нея не се срещат днес.
— Мишел е на трийсет, също като нас. Ако такива като нея не се срещат днес, откъде се взе тя?
— И аз се питам.
— Ако искаш да си победител, трябва да си вътре в играта и да участваш в класацията — каза Руни.
— Аз съм си в класацията.
— Няма класация за сам играч, който нанизва обръчи на прът.
— Не ме мисли. Жените тичат подир мен и ми думкат на вратата.
— Да бе — възрази Руни, — само че пристигат на двойки, за да те поучават на тема Христос.
— Че какво лошо? Грижат се за душата ми. Казвал ли ти е някой, че си саркастично копеле?
— Ти си ми го казвал. Хиляди пъти. Не ми омръзва да го чувам. Ама нека да ти кажа за оня, дето беше тук преди малко. Ударили му четирийсетте, никога не се е женил, а взели, че му отрязали тестисите.
— Кой му ги отрязал?
— Докторите.
— Дай ми имената на тези доктори — каза Тим. — Не искам да попадна на някой случаен.
— Абе той бил болен от рак. Работата е, че повече не може да има деца.
— Какво му е хубавото да имаш деца, когато светът не е със света?
Руни приличаше на мечтаещ за черен пояс запалянко, който, макар да не беше взел нито един урок по карате, се беше опитал да счупи не една или две бетонни плочи с главата си. Очите му обаче бяха два сини прозореца, излъчващи топло сияние, и сърцето му беше добро.
— Там е смисълът на всичко — каза Руни. — Жена, деца, място, където можеш да стъпиш на здраво, докато светът се разпада на части.
— Матусал1 е живял до деветстотин и не е престанал да ражда деца докрай.
— Да ражда?
— Да, така е било в ония времена. Раждали са.
— Значи ти смяташ да правиш какво — да чакаш да станеш на шестстотин, преди да завъдиш деца?
— Вие с Мишел нямате деца.
— Ама работим по въпроса. — Руни се наведе, скръсти ръце на бара и застана лице в лице с Тим. — Как си прекара деня днес, вратарю?
Тим се намръщи.
— Не ми викай „вратар“!
— Е, кажи де, как си запълни деня?
— Както винаги. Зидах стена.
— Какво ще правиш утре?
— Ще зидам друга стена.
— За кого?
— За този, който ми плати.
— Аз работя в моя бар по седемдесет часа на седмица, понякога и повече, но не заради клиентите.
— Клиентите ти го чувстват — увери го Тим.
— Кой от двама ни е саркастичното копеле?