Виула прави пет мързеливи опита да вдигне кибритената кутия от пода с пръстите на краката си, преди да се откаже. Пенелопе не може да сдържи смеха си. Виула влиза през стъклената врата в салона и пита дали да я смени.
— Иначе ще отида да си направя една „Маргарита“ — продължава тя, слизайки по стълбите.
Бьорн лежи на носа върху чаршаф, подложил вместо възглавница джобно издание на Овидиевите „Метаморфози“.
Пенелопе забелязва, че парапетът до краката му е ръждясал. Яхтата бе подарък от баща му за двайсетия му рожден ден, но той не можеше да си позволи да я поддържа. Единственият подарък, който някога бе получил от баща си, освен едно пътуване. Когато навърши петдесет, ги покани в един от най-луксозните си хотели „Камая Резорт“ на източното крайбрежие на Кения. Пенелопе издържа само два дни, преди да отпътува за бежанския лагер в Кубум, Дарфур, Южен Судан, където се намираше френската хуманитарна организация „Акция срещу глада“.
Пенелопе намалява скоростта от осем на пет възела, когато приближават моста Скурусундсбрун. Нито звук от натоварения трафик над тях. Тъкмо се приплъзват към сянката и забелязва черна гумена лодка до бетонната колона. Същата като на военната брегова охрана. РИБ1 с корпус от фибростъкло и много мощни двигатели.
Почти подминават моста и Пенелопе вижда мъжа в лодката, превит в мрака, с гръб към нея. Кой знае защо пулсът й се ускорява при внезапната му поява. Смущават я тилът му и черните дрехи. Чувства, че я наблюдава, макар в момента да е обърнат гърбом.
Когато отново излизат на слънце, цялата трепери и кожата на ръцете й още дълго остава накокошинена.
Увеличава скоростта на петнайсет възела, след като подминава Дювнес. Двата мотора ръмжат, водата зад тях се пени, яхтата лети по гладката повърхност.
Телефонът на Пенелопе иззвънява. Вижда номера на майка си. Може да е гледала дебата по телевизията. Светкавично й минава мисълта, че се обажда, за да я похвали, но това е само илюзия.
— Здравей, мамо.
— Ох — стене майка й.
— Какво има?
— Гърбът ми… трябва да посетя терапевта — оплаква се Клаудия, като междувременно се чува как пълни чаша вода от чешмата. — Както и да е. Исках само да разбера дали Виула говори с теб.
— С нас е на яхтата — отговаря Пенелопе и долавя глътките на майка си.
— С вас е… чудесно… мисля, че ще й се отрази добре.
— Със сигурност — казва Пенелопе приглушено.
— Какво ще ядете?
— Довечера ще бъде маринована херинга, картофи, яйца…
— Тя не обича херинга.
— Мамо, Виула ми се обади преди…
— Знам, че не си предполагала, че и тя ще дойде — прекъсва я Клаудия. — Затова питам.
— Приготвих малко кюфтенца — търпеливо отговаря Пенелопе.
— Така че да стигнат за всички? — не спира с въпросите майка й.
— Да стигнат? Зависи…
Млъква и се втренчва в блестящата вода.
— Ще отстъпя моите — удържа се Пенелопе.
— Само ако не стигнат. Това имам предвид — продължава майка й.
— Разбирам — понижава глас дъщерята.
— Пак ли трябва да те съжалявам? — пита майката със затаено раздразнение.
— Имах предвид само… че Виула е голямо момиче и…
— Започваш да ме разочароваш.
— Извинявай.
— Нима не ядеш моите кюфтенца на Коледа и на Еньовден, и…
— Мога и да не ги ям — тросва се Пенелопе.
— Добре — ядосва се майката. — Така да бъде.
— Исках само да кажа…
— Хич не идвай на Еньовден — прекъсва я тя възмутена.
— Но, мамо, защо трябва да…
Кликва, когато майка й прекъсва. Пенелопе млъква незабавно и чувства как недоволството кипи в нея, поглежда телефона и го затваря.
Яхтата бавно се движи по зеленото отражение на скупчените наоколо хълмове. Стълбата към кухненския бокс проскърцва и след миг Виула се заклатушква нагоре с чаша „Маргарита“ в ръка.
— Мама ли беше?
— Да.
— Сигурно се притеснява, че ще остана гладна? — пита Виула с усмивка.
— Храна бол — отвръща Пенелопе.
— Мама не вярва, че мога да се грижа за себе си.
— Просто се тревожи.
— Но никога за теб.
— Не е нужно.
Виула отпива от коктейла и поглежда през прозореца.
— Гледах дебата по телевизията.