— Вдигай! — крещи. — Вдигай, тъпако!
Той подема тъй внезапно нагоре едната страна, че всички се юрваме да удържим другата в равновесие, преди той да го прекатури. За кратък миг ковчегът се съпротивлява, сякаш има своя воля, сякаш сухото й като пръчка тяло вътре, макар мъртво, бясно се е вкопчило в някакъв особен вид свенливост, защото не е успяла да попречи на тялото си да оцапа роклята и се опитва да прикрие оцапаното. После ковчегът ненадейно се освобождава и се вирва, като че ли изпосталялото й тяло е вляло на дъските сила за отскок или предугаждайки как всеки момент роклята й ще се съдере от нея, неочаквано е хукнала подире й под напора на бурен обрат, който се надсмива над собственото желание и потребност. Лицето на Джуъл съвсем позеленява и през дишането чувам зъбите му.
Носим го през преддверието с тежки, тромави стъпки и влачене на крака по пода, излизаме през външната врата.
— Дръжте здраво за малко — казва тате и пуска. Обръща се да затвори и заключи вратата, но Джуъл не иска да чака.
— Хайде! — пришпорва ни със задавения си глас. — Хайде!
Сваляме го внимателно по стъпалата. Напредваме и го крепим да е в равновесие като безценно съкровище, лицата ни са извърнати навън и си поемаме въздух през зъби, за да държим ноздрите си запушени. Тръгваме по пътеката към склона.
— Почакайте — вика Каш. — Пак ви казвам, не сме го подхванали равно. Там по стръмното ще ни трябват още две ръце.
— Ами пусни се тогава — сопва се Джуъл.
Той не иска да спираме. Каш започва да изостава, постоянно се препъва, понеже се опитва да върви в крак с нас, задъхва се; после го задминаваме и Джуъл вече носи сам цялата тежест на предната част, а със стръмнината на пътеката ковчегът тръгва да се накланя, започва да ми бяга и се плъзга надолу във въздуха като шейна по невидим сняг, плавно опразвайки пространството, където формата му продължава да витае.
— Джуъл, почакай — викам.
Но той не чака. Вече почти тича, а Каш е изостанал назад. Сега ми се струва, че моят край, който нося сам, изобщо не тежи, станал е като сламка, носеща се в свирепия прибой на отчаянието, което дави Джуъл. Вече едва го докосвам, когато Джуъл се дръпва встрани и пуска разлюшкания ковчег да го преодолее, а после с едно движение едновременно го спира, хързулва го в каруцата и поглежда назад към мен с разкривено от гняв и огорчение лице.
— Проклет да си! Проклет да си!
Вардаман
Тръгваме към града. Дюи Дел казва, че няма да го продадат, защото е на Дядо Коледа и той го е прибрал при себе си до следващата Коледа. Тогава пак щели да го сложат на витрината, грейнало от чакане.
Тате и Каш слизат по надолнището, но Джуъл се е запътил към обора.
— Джуъл — вика го тате. Джуъл не спира. — Къде отиваш? — пита. — Но Джуъл не спира. — Остави коня тука — нарежда тате. Джуъл спира и вперва поглед в тате. Очите на Джуъл са като топчета. — Остави коня тука, чуваш ли! — повтаря тате. — Всички ще се качим в каруцата при майка ви, както поиска тя.
Но мойта майка е риба. Върнън я видя. Беше там.
— Майката на Джуъл е кон — обади се Дарл.
— Значи мойта може да е риба, нали, Дарл? — осмелих се аз.
Но Джуъл ми е брат.
— Излиза, че и мойта трябва да е кон — смънках.
— Откъде-накъде? — утешава ме Дарл. — Щом тате е твой баща, откъде-накъде майка ти да трябва да е кон, само защото майката на Джуъл е кон ли?
— Защо да трябва? Защо да трябва, Дарл?
И Дарл ми е брат.
— А твойта майка, Дарл, какво е тя тогава, кажи ми?
— Аз нямам майка — отвърна Дарл. — Защото ако имах, тя щеше да е беше. А ако е беше, значи не може да е. Нали така?
— Не може — съгласих се.
— Тогава и аз няма да съм — рече Дарл. — Нали?
— Няма.
Но аз съм. И Дарл е мой брат.
— Чакай, Дарл, ние сме — казах.
— Знам — отвърна Дарл. — Затова не съм е. Ама пък сме е прекалено много всичките да ни е ожребила една жена.
Каш носи сандъчето с инструментите си. Тате го гледа.
— На връщане ще се отбия при Тъл — рече Каш. — Ще му оправя покрива на обора.
— Нямаш капка уважение — вика тате. — Нарочно обиждаш и нея, и мен.
— Да не искаш той да се върне у дома, а после да ги тътри пеш до къщата на Тъл? — намесва се Дарл.
Тате поглежда Дарл, устата му дъвче. Сега тате се бръсне всеки ден, защото мойта майка е риба.
— Не е редно така — мърмори тате.
Дюи Дел държи в ръце пакета. Както и кошница с вечерята ни.
— Какво е туй? — пита я тате.
— Кифлите на мисис Тъл — отговаря Дюи Дел, докато се качва в каруцата. — Ще ги занеса в града вместо нея.