— Не е редно така — вика тате — Обидно е за покойната.
Там ще е. Там ще е, като наближи Коледа, казва тя, ще блести на релсите. Казва, че той няма да го продаде на никое от градските момчета.
Дарл
Той продължава към обора, навлиза под навеса, гърбът му е прав като дърво.
Дюи Дел носи в едната си ръка кошницата, в другата — нещо четвъртито, увито във вестник. Лицето й е спокойно, но намусено, очите й — хем умислени, хем нащрек; в тях зървам удвоения гръб на Пийбоди, като две кръгли грахови зърна в два напръстника: възможно е в гърба на Пийбоди те да са два червея, от ония, дето тайно и непрестанно те гризат, а като излязат от другата страна, внезапно те изритват от съня ти или от събуждането ти с объркано, напрегнато и тревожно лице. Тя оставя кошницата в каруцата и се качва, кракът й се мярва дълъг под пристегнатата рокля: лостът, който движи света; един от пергелите, измерващи дължината и ширината на живота. Сяда до Вардаман и слага пакета в скута си.
В този момент той изчезва в обора. Без да погледне назад.
— Не е редно така — казва тате. — Дължи й поне малко уважение.
— Тръгваме — отсича Каш. — Щом иска, да остане. Тук ще му е много добре. Може би ще отиде при Тъл.
— Ще ни настигне — успокоявам ги. — Ще мине напряко и ще ни пресрещне при отбивката за Тъл.
— Като нищо щеше да яхне коня — ядосва се тате, — ако не го бях спрял. До гуша ми е дошло от петнистата му гадина, по-бясна е и от дива котка. Нарочно ни обижда, и нея, и мен.
Каруцата потегля; мулетата разщъкват уши. Зад нас, високо над къщата, те кръжат неподвижни по висока спирала, смаляват се и изчезват.
Анс
Казах му от уважение към мъртвата му майка да не тръгва с оня кон, никак няма да е редно да се пъчи край нас на неговото чалнато циркаджийско добиче, след като тя иска всички ние, дето сме излезли от собствената нейна плът и кръв, да сме в каруцата до нея, но едва задминахме просеката за Тъл и Дарл взе да се смее. Седи там отзад до Каш на страничната пейка с мъртвата му майка в ковчега пред краката им и се киска. Не знам колко пъти съм му обяснявал — ей затова е в устата на хората, щото все ги върши едни такива. Казвал съм му, за мен е много важно какво говорят другите за мойта плът и кръв, макар за тебе нищо да не значи, и макар аз да съм отгледал тая ваша пасмина момчешка, ама като се държиш така, хората имат право да говорят какво ли не за тебе и то се стоварва върху майка ти, викам му, не върху мене: аз съм мъж, мога да изтрая подобни дивотии; но ти трябва да внимаваш за женските си близки, за майка ти, за сестра ти, и тъй, обърнах се аз да го погледна, а той седи там и се хили.
— Аз не очаквам уважение от тебе — викам му. — Но родната ти майка още не е изстинала в ковчега.
— Ей го — вика Каш и кима към отбивката.
Конят е доста далече, но напредва с добра стъпка и не е нужно да ми обясняват кой се е задал. Просто погледнах назад към Дарл, той седи там, ухилен.
— Направих всичко по силите си — казвам. — Постарах се да изпълня всичко, както го поиска тя. Бог ще ми прости и ще извини държането на ония, които сам ми е пратил.
Дарл седи на пейката над нея, точно където лежи тя, ухилен.
Дарл
Той приближава бързо по отбивката, но ние сме я задминали с триста ярда, когато Джуъл излиза на пътя и под чаткането на копитата калта се разхвърча на всички страни. Пъргав и изпънат на седлото, той леко забавя и конят започва да ситни през калта.
Тъл е в двора си. Гледа ни, вдига ръка. Ние продължаваме. Каруцата скрибуца, калта шущи в колелетата. Върнън продължава да стои там. Следи с поглед Джуъл на коня, който в тръс, с високо присвиване в коленете, преодолява тристата ярда зад нас. Ние караме нататък, движим се тъй заспало, в такава просъница, че не разбираме напредваме ли или не, сякаш намалява не пространството, а времето между нас и онова.
Пътят завива под прав ъгъл, коловозите от миналата неделя вече са заздравели: между боровете криволичи гладка бразда от червена сгур; избледнял надпис върху бяла табела гласи: Църква Нова надежда. 3 мили. Пътят върви право нагоре като неподвижна ръка, издигната над пуста океанска шир, червената бразда оттатък напомня спица, на която Ади Бънрдън се явява шината. Пътят се търкаля празен и непокътнат, бялата табела обръща увехналото си спокойно указание на другата страна. Каш гледа безмълвно отбивката към църквата и върти глава като бухал, докато я отминаваме, лицето му е спокойно. Тате, изгърбен, гледа право напред. И Дюи Дел се е втренчила в пътя, но после се обръща към мен, очите й са зорки, отхвърлят всякакво признание, нищо общо с въпроса, който от известно време таи в погледа си Каш. Табелата се изнизва; недокоснатият път се отмотава. А Дюи Дел обръща глава. Каруцата скрибуца напред.