— Смятам, че ще минем отсреща.
Аз не се бъркам в чуждите неща. Всеки да си гледа работата, както най му отговаря, казвам. Но след като разказах на Рейчъл как не са повикали един прост селски знахар да я премаже със смола, а пък е юли и тъй нататък, се върнах при обора и се опитах да поговоря за всичко това с Бъндрън.
— Обещах й — вика той. — Тя така си беше наумила.
Забелязал съм, че мързеливият, онзи, който мрази да действа, задвижи ли се веднъж, предпочита да продължи да се движи, също както се инати да не помръдва от мястото си, ако е в покой, божем ненавижда не толкова самото действие, колкото започването и спирането му. И като че ли при всяка изникнала пречка, която затруднява я движението, я стоенето, започва да ти се емчи. Седеше си оня там на каруцата, сгърбен един такъв и мигащ, слушаше наште разкази за това колко високо се е покачила водата и колко бързо е заляла моста, и да ме вземат дяволите, ама май нещо се наду, все едно лично беше вдигнал нивото на реката.
— Казваш, че никога не си я виждал да стига толкова високо? — попита. — Каквото Бог дал. Изглежда, и до утре заран няма много да спадне — добавя.
— По-добре останете тука тази нощ — предлагам, — а утре на ранина тръгнете обратно за Ню Хоуп.
Просто ми беше жал за мулетата, бяха станали кожа и кости. Обясних на Рейчъл, викам й „Боже, да не искаш да ги отпратя да блъскат осем мили в тъмното до къщи? Какво да правя, викам. Ще я оставят само за една нощ, в обора, на разсъмване непременно си тръгват. Затова им казах, „Пренощувайте тук и утре рано поемате към Ню Хоуп. Имам колкото щете инструменти, щом вечеряме, момчетата могат да го изкопаят, че да е готов, ако искат“ — чак тогава забелязах как ме гледа момичето. Ако очите й бяха пищови, сега нямаше да ти говоря. Да пукна, ама направо бълваха огън по мен. Пък когато отидох в обора при тях, тя говореше и изобщо не забеляза, че приближавам.
— Ти й обеща — рече. — Тя нямаше да си тръгне, преди да й обещаеш. Мислеше, че може да разчита на теб. Ако не изпълниш желанието й, ще те застигне проклятие.
— Никой да не е посмял да издума, че не смятам да удържа на думата си — вика Бъндрън. — Моето сърце е отворено за всеки човек.
— Не ме е грижа за сърцето ти — отряза го тя. Изшептя го като в скоропоговорка. — Ти й обеща. Длъжен си. Ти…
В този миг ме видя и млъкна, застина там. Ако бяха пищови, сега нямаше да ти говоря. А като отворих пред него дума за това, той рече:
— Обещах й. Беше си наумила.
— Тя, струва ми се, предпочита майка й да е погребана наблизо, за да може…
— Обещах на Ади — упорстваше той. — Тъй си го беше намислила.
Тогава им казах да вкарат каруцата в обора, защото отново отиваше на дъжд, а и вечерята беше почти готова. Само че те отказаха да влязат в къщата.
— Благодаря ти — казва Бъндрън. — Няма да те притесняваме. Носим едно-друго в кошницата. Ще ни стигне.
— Хубаво е — съгласявам се, — че си внимателен с жените в семейството си, но и аз съм такъв в мойто. Та когато някой се отбие у дома по време на вечеря и откаже да сподели трапезата ни, жена ми го приема като обида.
Така момичето отиде в кухнята да помага на Рейчъл. Тогава при мен дойде Джуъл.
— Разбира се — казвам. — Вземи от яслата колкото ти трябва. Когато храниш мулетата, дай и на него да се наяде.
— За него искам да платя — вика.
— Няма за какво. Не оставям човек в нужда от малко сено за коня си.
— Правилно е да ти платя — казва той; стори ми се, че чух „за добавката“.
— Каква добавка? — питам. — Няма ли да яде сено и царевица?
— За добавката към дажбата — отвръща. — На него му отпускам по-големи дажби, но не позволявам на никого да е длъжник.
— Момче, от мен не можеш да купуваш храна — казвам. — Ако ще, да омете цялата ясла, утре сутринта ще ти помогна да натовариш на каруцата всичкото сено от обора.
— Той никога и на никого не е бил длъжник — настоява. — Искам да ти платя.
А ако е каквото искам аз, изобщо нямаше да сте тук, беше ми на езика. Но изрекох само:
— Ами крайно време е да започне тогава. От мен няма да купиш храна.
Рейчъл първо сложи вечерята, а после двете с момичето отидоха да приготвят леглата. Но ни един от тях не пожела да влезе.
— Мъртва е от доста дълго време, трябва да сложите край на тая щуротия — казвам.
То и аз като всички хора уважавам покойните, но покойниците трябва да се уважават заради самите тях, затова най-добрият начин да уважиш една смъртница, положена в ковчег от четири дни, е да я заровиш в земята колкото можеш по-бързо. А те не искаха да го направят.