Значи това се разбирало под утроба на времето: агонията и отчаянието от разчекването на костите, жилавия пояс, който обвива насилените вътрешности на събитията, докато приближаваме, Каш бавно извръща глава, бледото му, празно, тъжно, застинало и питащо лице следи червения пуст завой; Джуъл язди коня си край задното колело, вперил поглед право напред.
Земята изчезва от очите на Дарл; те се свиват на точици и плъзват с безпогрешна точност по мен. От ходилата ми, нагоре по тялото, по лицето, а после роклята ми я няма: седя гола на капрата над мудните мулета и морните им напъни. Ами ако му кажа да обърне. Той ще направи каквото му кажа. Ти не знаеш ли, че ще направи каквото му кажа? Веднъж, като се събудих, под мен препускаше черна празнота. Не виждах. Пред очите ми изникна Вардаман, стана, отиде до прозореца и заби ножа в рибата, кръвта шурна, засвистя като пара, но аз не виждах. Ще направи каквото му кажа. Винаги е така. Мога да го убедя за всичко. Знаеш, че мога. Например, ако сега му кажа Обръщай. Така стана, когато умрях онзи път. Да речем, че му кажа. Ще се приберем в Ню Хоуп. И няма да се налага да ходим в града. Станах, извадих ножа от кървящата и още свистяща риба и убих Дарл.
По времето, когато спяхме заедно с Вардаман, един път сънувах ужасен кошмар мислех че съм будна, а не виждах, не усещах постелята под мен и не знаех коя съм не знаех името си дори не знаех момиче ли съм не знаех дали аз съм аз не знаех дали искам да се събудя нито да се сетя кое е обратното на буден, че да го направя не знаех че нещо преминава не можех даже да си помисля за време и тогава в един проблясък усетих че има нещо то беше вятър блъсна ме сякаш ме връхлетя и ме отхвърли обратно където бях ала не издуха стаята и заспалия Вардаман с всички останали а мина под мен и се провря като хладна коприна през голите ми крака.
От боровете лъха свежест, тъжен, равен звук. Ню Хоуп. На 3 мили. На 3 мили. Вярвам в Бога вярвам в Бога.
— Защо не свихме към Ню Хоуп, тате? — пита Вардаман. — Мистър Самсон рече да идем там, а минахме отбивката.
Дарл подвиква:
— Джуъл, виж.
Но той не поглежда към мен. Обърнал е очи към небето. Лешоядът е неподвижен като закован в него.
Свиваме по черния път към Тъл. Отминаваме обора и продължаваме, колелата шептят в калта, прекосяваме зелените редици памук в подивялата земя и забелязваме Върнън по-далеч в полето, съвсем дребен, зад плуга. Той вдига ръка, докато преминаваме, и дълго стои и гледа след нас.
— Виж, Джуъл — повтаря Дарл.
Джуъл язди коня, двамата са като от дърво, гледа право пред себе си.
Аз вярвам в Бога, мили Боже. Господи, аз вярвам в Бога.
Тъл
След като се отдалечиха, разпрегнах мулето, увих поводите на клуп, окачих ги и тръгнах след тях. Седяха в каруцата на ръба на дигата. Анс се пулеше от седалката в потопената част на моста, от който се виждаха само двата му края. Звереше се тъй, сякаш през цялото време е бил напълно убеден, че хората са го лъгали за изчезването на моста, но и като че ли през цялото време се е надявал наистина да е така. Настанил се на каруцата с празничен панталон и примляскващ с щърба уста, той май изглеждаше приятно учуден. Приличаше на неизтимарен, но нагизден кон: такъв някакъв.
Момчето се блещеше в полупотопените отсечки на моста, където се струпваха дънери и подобни, пък после изведнъж се изсипваха през тях, а той се люшваше и разтрисаше, сякаш цялата конструкция всеки миг ще се сурне, и въртеше ококорени очи, като че гледаше цирк. Момичето също. Когато ги доближавам, тя се обръща към мен и очите й блясват остри като стомана, все едно съм се опитал да я пипна. Сетне отново насочва поглед към Анс и водата.
От двете страни стигаше почти до ръба на дигата, заляла бе цялата земя освен онзи език, на който бяхме стъпили, придвижвайки се към моста, и който после изчезваше под водата, та ако човек не знаеше къде са минавали пътят и мостът преди, не можеше да каже къде е реката и къде земята. Беше просто една жълта бърканица, насред нея насипът, който изглеждаше не по-широк от гърба на нож, и ние кацнали отгоре му в каруцата, на коня и на мулето.
Дарл ме наблюдаваше, после се обърна и Каш, хвърли ми онзи поглед от вечерта, когато преценяваше дали дъските ще са й по мярка, и явно, вглъбен в мислите си, ги оразмеряваше, без да пита за ничие мнение, още по-малко да покаже, че те чува, ако го изразиш, но все пак наострил уши. Джуъл не помръдваше. Седеше на коня си, леко приведен напред, със същото изражение на лицето от вчера, когато двамата с Дарл минаха покрай нас на връщане да я вземат.