— Ако съвсем мъничко се подаваше, щяхме да минем — казва Анс. — Щяхме да прецапаме отсреща.
От време на време някой дънер преодоляваше затлачените наноси, изплуваше отгоре, претъркулваше се, завърташе се и виждахме как водата го отнася до мястото, където преди беше бродът. Там забавяше, завихряше се във водовъртежа, изскачаше за миг от водата и по това можехме да предположим, че бродът е там някъде.
— Само че това не е доказателство — викам им. — Ами ако е нанос от подвижен пясък!
Следим хода на дънера. После момичето отново ме пронизва с погледа си.
— Мистър Уитфийлд е минал по него — казва тя.
— Ама е бил на кон — отвръщам. — И е станало преди три дни. А оттогава тя се е вдигнала с пет стъпки.
— Ако мостът поне мъничко се подаваше — тюхка се Анс. Дънерът изскача на повърхността и продължава нататък. Водата гъмжи от отломки и пяна, чуваме бученето й. — Обаче е под вода — добавя.
Каш казва:
— Ако стъпваме внимателно, можем да преминем отсреща по дъските и трупите.
— Но не можем да превозим нищо — обаждам се. — Стъпи ли кракът ни в тая каша, всичко ще бъде завлечено. Какво мислиш, Дарл?
Той ме гледа. Не продумва; просто забожда в мен странните си очи, заради които хората говорят какво ли не по негов адрес. Винаги съм знаел, че това е не защото е направил или казал нещо кой знае какво, а заради начина, по който те гледа. Все едно се намъква в душата ти и малко като че ли виждаш себе си през неговите очи. После усещам, че момичето ме следи, като че ли съм се опитал да я пипна. Тя казва нещо на Анс. „…мистър Уитфийлд…“, стига до мен.
— Дал съм й дума пред Бога — вика Анс. — Значи няма място за тревога.
Но не подкарва мулетата. Стоим там над водата. Още един дънер прескача затлачването и се понася; следим краткото му застояване и бавното полюшване, там, където преди се е намирал бродът. После отплава и той.
— Нощес може да завали — казвам. — Отложете с още един ден.
Джуъл се извръща върху хълбока на коня. До този момент не е помръдвал, но сега, обърнат, гледа право в мен. Лицето му е зеленикаво, после почервенява и отново става зелено.
— Я бягай при келявия си плуг! — изригва. — Да те е викал някой да ни вървиш по петите?
— Не съм ви мислил лошо — казвам.
— Затваряй си устата, Джуъл — намесва се Каш. Джуъл отправя поглед към водата, лицето му е каменно, почервенява, позеленява и пак почервенява. — Добре — подхваща след малко, — какво искаш да направим?
Анс не отговаря. Седи сгърбен, мляска с щърбата уста.
— Ако поне малко се провиждаше, щяхме да минем по него — казва той.
— Хайде — казва Джуъл и смушква коня.
— Чакай — спира го Каш. Той оглежда моста. Ние гледаме него, без Анс и момичето. Те гледат водата. — По-добре Дюи Дел, Вардаман и тате да минат пеш по моста — казва Каш.
— Върнън може да им помогне — добавя Джуъл. — А ние ще впрегнем неговото муле пред наште.
— Няма да натикате мойто муле в тая вода — отрязвам го.
Джуъл ме поглежда. Очите му са като парченца от счупена чиния.
— Ще ти платя шугавото муле. Купувам го веднага.
— Мойто муле не влиза в таз вода — заявявам.
— Джуъл ще вкара коня си — намесва се Дарл. — А ти не искаш да излагаш на опасност мулето си, така ли, Върнън?
— Млъкни, Дарл — заповядва Каш. — Млъкнете и двамата с Джуъл.
— Мойто муле не влиза в таз вода — казвам.
Дарл
От коня той гледа свирепо към Върнън, слабото му лице е пламнало досами бледите му изцъклени очи, че и над тях. Онуй лято, когато навърши петнайсет, го налегна странна сънливост. Една сутрин отидох да нахраня мулетата, кравите още бяха затворени по клетките, и чух тате да се прибира вкъщи и да го вика. Когато се събрахме за закуска, той мина покрай нас с ведрата за мляко, плетейки крака като пиян, а когато после впрягахме мулетата, той още не беше свършил с доенето, та тръгнахме за полето без него. След цял час работа той още не се появяваше. Дюи Дел ни донесе обяда и тате бързо я върна да търси Джуъл. Намерили го заспал на столчето в клетката при кравите.
След тази случка тате започна да влиза сутрин да го буди. На вечеря едва не заспиваше на масата и щом приключехме, си лягаше, а когато аз се мушвах под завивката, вече спеше като заклан. И въпреки това се налагаше тате да го буди всяка сутрин. Ставаше, но не беше дори наполовината на себе си: търпеше, без дума да обели, конското и ропота на тате, мъкнеше ведрата и чинно ходеше в обора, ама веднъж го хванах заспал, както дои, до него ведрото наполовина пълно, ръцете му до китките цопнати в млякото и опрял глава на вимето.