Тогава се наложи Дюи Дел да поеме доенето. Той ставаше, когато тате го будеше, и изпълняваше каквото му кажехме да свърши, но в напълно замаяно състояние. Виждаше се, че много се старае да се справи и че е не по-малко озадачен от всички нас.
— Болен ли си? — попита го мама. — Има ли ти нещо?
— Не — отвърна Джуъл. — Добре съм.
— Просто го мързи и ми къса нервите — рече тате, а Джуъл стои там хем прав на крака, хем жив-заспал. — Не е ли така, Джуъл? — сепна го, за да отговори.
— Не е — каза Джуъл.
— Остани си днес вкъщи да си починеш — рече мама.
— Ами нивата в ниското, дето трябва да я подготвим за оран? — викна тате. — Щом не си болен, какво ти е?
— Нищо — рече Джуъл. — Наред съм.
— Наред ли? — ядоса се тате. — Че ти и в тоз момент спиш прав.
— Не спя — отвърна Джуъл. — Добре съм.
— Аз държа той да си остане днес вкъщи — нареди мама.
— А на мен ми трябва — противи се тате. — Работата е тежка, макар да не сме малко.
— Ами напънете се тогава с Каш и Дарл — отсече мама. — Аз искам днес той да си остане вкъщи.
Но той не се съгласи.
— Добре съм — рече и тръгна.
Само че не беше добре. За всички беше очевидно. Слабееше, видях го да заспива, както окопаваше земята; наблюдавах го как все по-бавно замята нагоре-надолу мотиката и смалява дъгата на замаха, докато накрая спря и в трепкащата мараня на слънцето безжизнен се отпусна върху нея.
Мама настояваше да повика доктор, но тате не искаше да се охарчва, без да е наложително, а и Джуъл наистина си изглеждаше наред, освен дето отслабна и заспиваше час по час. Хранеше се обилно, макар да заспиваше над чинията, преди залъкът хляб да достигне устата му и още докато челюстите му дъвчеха. Но се кълнеше, че нищо му няма.
Мама нареди на Дюи Дел да дои кравите вместо него, отплащаше й се някак, намери начин да накара Дюи Дел и Вардаман да изпълняват и другите домашни задачи, които Джуъл свършваше преди вечеря. Дори лично ошетваше някои от тях, когато тате не беше наоколо. Приготвяше му специални храни и ги криеше само за него. Тогава за първи път ми светна, че Ади Бъндрън май крие всичко, което върши, тя, която положи толкова усилия да ни научи, че където и да е по света, нищо, даже бедността, не е по-лошо и по-сериозно от измамата. Понякога, когато влизах в стаята да си легна, я заварвах да седи в тъмното до спящия Джуъл. И разбрах, че тя мрази себе си, задето ни мами, и мрази Джуъл, защото толкова го обича, че се налага да ни мами.
Една нощ на нея й призля, отидох в обора да запрегна мулетата, за да отида с каруцата до Тъл, но не можах да намеря фенера. Сетих се, че го бях мярнал вечерта закачен на гвоздея, но сега в полунощ го нямаше там. Затова запрегнах в тъмното, тръгнах и по съмнало доведох мисис Тъл. Фенерът се мъдреше на мястото си, висеше на гвоздея, където го помнех, а не бях го намерил. И после една сутрин преди изгрев-слънце, докато Дюи Дел доеше, Джуъл влезе в обора отзад през една дупка в стената с фенера в ръка.
Аз разказах на Каш и се спогледахме.
— Мърсува — рече Каш.
— Ъхъ — съгласих се. — Но защо му е фенерът? Че пък и всяка нощ! Нищо чудно, че слабее. Ще говориш ли с него?
— Няма да има полза — отговори Каш.
— И това, което прави сега, няма да му е от полза.
— Знам. Но трябва сам да стигне до извода. Ще му оставим време да разбере, че тая работа няма да му избяга и че утре ще има на разположение много повече, тогава ще миряса. Най-добре на никого да не казваме.
— Няма — съгласявам се. — Казах на Дюи Дел да си трае. И в никакъв случай на мама.
— В никакъв случай на мама.
После, ако питате мен, стана пълна комедия: той започна да се държи съвсем отнесено, все искаше да помага, а постоянно умираше за сън, изтъня като върлина и през цялото време си въобразяваше, че страшно хитро се прикрива. Аз пък си блъсках главата кое ще да е момичето. Прехвърлях през ум всички, които смятах за възможни, но не можех да кажа със сигурност за нито една.
— Не е момиче — подхвърли ми Каш. — Женена ще е, от тук наблизо. Девойките не са толкова безочливи, нито толкоз постоянни. И това не ми харесва.
— Защо? — попитах. — Няма ли женената да е по-безопасна за него от едно момиче? Поне ще е по-трезва.
Той ме погледна, очите му бягаха смутено, устата му запелтечи онова, което се опитваше да каже:
— Безопасните неща невинаги са нещото на тоя свят, което един мъж…
— Имаш предвид, че безопасното невинаги е най-хубавото, така ли?
— Ъхъ, най-хубавото — отново заусуква. — Най-хубавото за него не е най-доброто… Младо момче е. Гадно ти става да гледаш… как се въргаля в чуждо блато…