Това се опитваше да каже. Когато има нещо ново, силно и светло, то просто не може да не е поне малко по-хубаво от безопасното, безопасните неща хората ги правят толкова дълго време, че оглаждат всички свои ръбове и в постъпките им не остава нищо, което да те накара да възкликнеш: Това не го е правил никой и никога не може да бъде повторено.
Тъй че не го издадохме, дори след време, когато изневиделица взе да се появява при нас на полето и да се хваща за работа, без да се е прибирал вкъщи да замаже, че уж бил прекарал в кревата си цялата нощ. На закуска казваше на мама, че не е гладен или че бил лапнал някой залък, докато запрягал конете. Но ние с Каш знаехме, че в ония нощи той не се прибираше и че идваше на нивата направо от гората. Не го издадохме. После лятото почти свърши, а ние вярвахме, че щом нощите застудеят, ако не той, тя щеше да угасне.
Но дойде есента, нощите станаха по-дълги и единствената разлика беше, че тате винаги го намираше в леглото, когато влезеше да го буди и с кански сили до го вдига до полувидиотеното му състояние от началото на историята, стана даже по-лошо от периода, в който не се прибираше нощем.
— Тая определено трябва да е много издръжлива — забелязах пред Каш. — Отначало само й се възхищавах, сега направо я уважавам.
— Не е жена — рече той.
— Стига бе! — смаях се. А той ме гледаше втренчено. — Какво е тогава?
— Това смятам да разбера — отвърна той.
— Щом искаш, следи го цяла нощ в гората — казах, — само че без мен.
— Няма да го следя — рече той.
— И как му викаш на това?
— Няма да го следя — повтори. — Не по този начин.
Няколко нощи след това чух Джуъл да става и да се измъква през прозореца, а после чух да става и Каш и да тръгва след него. На другата сутрин, когато отидох в обора, Каш вече беше там, мулетата бяха нахранени и той помагаше на Дюи Дел с доенето. В момента, в който го зърнах, знаех, че знае каква е работата. От време на време го хващах как наблюдава с особен поглед Джуъл, сякаш откритието къде ходи и какво прави той му бе дало най-сетне храна наистина да мисли за нещо. Но погледът му не беше тревожен; виждал бях този негов поглед, когато го сварвах да върши някое от домашните задължения на Джуъл, задачките, за които тате продължаваше да мисли, че ги изпълнява Джуъл, а мама, че ги оправя Дюи Дел. Не му казах нищо, убеден бях, че когато главата му смели всичко, сам ще ми каже. Но той никога дума не отрони.
Една сутрин — беше вече ноември, пет месеца след като започна това — Джуъл нито беше в леглото, нито се присламчи по-късно към нас на нивата. Тогава мама за пръв път научи какво става. Тя прати Вардаман да разбере къде е Джуъл, а след малко и сама дойде на полето. Изглежда, докато измамата си течеше тихо и кротко, ние всички се оставяхме да бъдем мамени и подхранвахме лъжата, кога несъзнателно, кога от малодушие, то хората са си бъзливи и по природа избират подлостта, защото външността й е загладена. Но този път — сякаш по телепатично съгласие между всички нас — ние признахме страха си и отхвърлихме тайната като завивка на постелята ни, изстъпихме се в цял ръст напълно голи, зяпнахме се едни други и казахме „Ето я истината. Той не се прибра. Случило му се е нещо. И ние допуснахме да му се случи“.
В този момент го видяхме. Хвърчеше към нас на кон покрай канавката, а после отцепи през нивата. Гривата и опашката на коня се вееха и движенията им във въздуха бяха като продължения на петнистата му шарка: гологлав, без седло и с юзда от въженце, Джуъл сякаш яхаше някакво грамадно огнено колело. Истински потомък на тексаските понита, които Флем Сноупс бе докарал тук преди двайсет и пет години и ги бе пуснал на търг с надбягване за по два долара на глава, а само старият Лон Куик успял да си хване кон и още притежаваше няколко екземпляра от тая порода, защото сърце не му даваше да се раздели с тях.
Джуъл долетя в галоп, заби пети в слабините на животното и закова, а докато ни гледаше отгоре, то се завъртя и затанцува, все едно гривата, опашката и петнистата му кожа нямаха нищо общо с конската плът и кръв под тях.
— Откъде взе тоя кон? — попита тате.
— Купих го от мистър Куик — отвърна Джуъл.
— Купил си го, значи? — кипна тате. — И с какво? Да не си го писал на моя сметка?
— С мои пари. Спечелих си ги. Нямай грижа.
— Джуъл — обади се мама, — Джуъл.
— Вярно е — намеси се Каш, — изкара си парите. Почисти за оран ония четиридесет акра нова земя, от която миналата пролет Куик изсече дърветата. Направи го сам-самичък, работи по цели нощи на фенер. Аз го видях. Затова не мисля, че конят е за сметка на някой друг, освен на Джуъл. Няма какво да се тревожим.