— Джуъл — изплака мама, — ох, Джуъл… — А после разпореди: — Веднага се прибирай вкъщи и лягай в кревата.
— Не сега — опъна се Джуъл. — Нямам време. Трябва да изкарам за седло и юзди. Мистър Куик каза, че…
— Джуъл — прекъсна го мама, впила поглед в него, — аз ще дам… ще ти дам… ще…
И избухна в плач. Разплака се горчиво, без да крие лице, стоеше там с избелялата си престилка и не откъсваше очи от него, а той я гледаше отвисоко от гърба на коня, лицето му застина в лека погнуса, после бързо извърна поглед, а Каш отиде при нея и я докосна.
— Прибери се вкъщи — каза й Каш. — Земята тук е прекалено влажна за теб. Хайде, тръгвай.
Тя закри с ръце лицето си и след малко пое, препъвайки се, през изораните бразди. Но бързо се съвзе и продължи нататък. Не се обърна назад. Когато стигна до канавката, спря да повика Вардаман. Той оглеждаше коня и подскачаше насам-натам около него.
— Дай да го пояздя малко бе, Джуъл — врънкаше го. — Дай ми да го пояздя.
Джуъл го изгледа, отмести поглед, подръпна въженцето, за да удържи мирен коня. Тате го наблюдаваше и примляскваше.
— Значи ти си купи кон — рече. — Купи си кон през главата ми. Без даже да се посъветваш с мен; знаеш как едва свързваме двата края и въпреки това си купи кон, та сега аз да ти го храня. Лиши твойте най-близки хора от собствената си работна сила, за да си купиш с нея кон.
Джуъл гледаше тате, очите му по-бледи от всякога.
— Няма да изяде и една шепа от твойто сено — отвърна. — Нито една шепа. По-скоро ще го убия. Не смей да си помисляш подобно нещо. Никога.
— Дай да пояздя бе, Джуъл — отново се примоли Вардаман. — Дай да го пояздя. — Цвърчеше като щурче в тревата. — Нека малко бе, Джуъл.
Тази нощ заварих мама да седи в тъмното до леглото му. Плачеше жално, може би защото беше принудена да плаче много тихо; може би защото преживяваше сълзите, също както преживяваше измамата и се мразеше, че ги пролива, както мразеше него, защото се налагаше да го мрази. Тогава разбрах, че го зная. В онзи ден го разбрах тъй ясно, както разбрах за Дюи Дел в онзи ден.
Тъл
Най-сетне измъкнаха с ченгел от устата на Анс какво иска да направят, след което той, момичето и момчето слязоха от каруцата. Но дори когато вече стъпихме на моста, Анс все се озърташе назад, сякаш се надяваше, че може би като се махне от каруцата, всичко някак ще се изпари във въздуха, той отново ще се озове там на неговата нива, тя ще си лежи горе в къщата да чака смъртта и всичко ще започне отначало.
— Трябваше да им дадеш мулето си — казва, а под нас мостът се друса, люлее и изчезва в побеснялата вода, като че ли пробива надолу чак до срещуположната страна на земята, докато насрещният му край изскача от водата, все едно изобщо не е същият мост и онези, които ще трябва да преодоляват реката до другия бряг, ще се появят като от дъното на земята. Но все още беше цял; личеше от начина, по който краят му откъм нас хлътваше надолу, докато отсрещният изобщо не изглеждаше да е пропаднал, само дърветата и брегът оттатък бавно се полюшваха насам-натам като махало на огромен часовник. А ония ми ти трупи и дънери задираха и се блъскаха в потопената част, изстрелваха се нагоре, изскачаха от водата излъскани, търкалящи се и покрити с пяна и се сурваха надолу към брода и чакането.
— Каква полза от мойто муле? — мъдрувам. — Ако впрягът ти не уцели залятата част, за да изтегли по нея каруцата, не три, ами и десет мулета няма да ти помогнат!
— Да съм ти го искал? — отвръща той. — Винаги мога сам да се оправя, щом се отнася до мен и семейството ми. Не те карам да излагаш на опасност твойто муле. Покойницата не е твоя и не те виня.
— Трябваше да се върнат и да изчакат до утре — казвам.
Водата беше студена. Гъста като ледена лапавица. Но някак жива. Част от тебе знае, че е само вода, същата, която открай време тече под тоя мост, и въпреки това, като започне да бълва ония ми ти дънери, не се изненадваш, приемаш ги като съставна част от водата, чакането и заплахата.
Като че ли се изненадах чак когато преминахме отсреща, излязохме от водата и стъпихме на твърда земя. Сякаш не бяхме очаквали мостът да ни изведе на другия бряг отново до нещо питомно като здрава почва под нас, каквато газехме и познавахме отпреди. Имах чувството, че е невероятно аз да съм на това място, защото би трябвало да ми бе стигнал умът да не правя онова, което току-що направих. А когато погледнах назад и видях другия бряг, и видях мойто муле, застанало там, където аз бях стоял, ми блесна, че по един или друг начин трябваше да се върна на същото място, но осъзнавах, че не е възможно, защото просто не си представях как нещо, каквото и да e то, може да ме накара да мина по този мост даже един-единствен път. И все пак се намирах тук, само че човекът, който бе в състояние сам себе си да застави да прекоси два пъти моста, не можеше да съм аз, дори да го поискаше Кора.