Беше момченцето. Казах му:
— Ето, хвани ме за ръката.
То се помая малко, пък се вкопчи в мен. И бог да ме убие, ама го почувствах, като че ли то се върна да хване мен, все едно ми рече Нищо лошо няма да ти се случи. Сякаш ми разказа за някакво приказно място, което знаеше, където Коледа идва два пъти, Денят на благодарността също, а после продължават цяла зима, пролет и лято, и колко хубаво ще ми е просто да остана с него.
Когато погледнах мулето ми, все едно го видях изтъпанено там през далекоглед, видях ширналата се земя и къщата ми с пот изкопчена от нея, сякаш колкото повече пот, толкова по-широко полето; колкото повече пот, толкова по-здрава къщата, защото на Кора й трябва здрава къща, да я крепи като делва с мляко в извор: мъжът трябва да си има здрава делва или ще му трябва много мощен извор, тъй че ако изворът ти е як, имаш стимул делвите ти да са здрави и добре запечатани, понеже кисело или не, млякото си е твое и винаги ще избереш да имаш кисело мляко, отколкото мляко, което не може да се подкваси, защото си мъж.
То стиска ръката ми с толкова топла и доверчива длан, че за малко да кажа: Я погледни. Виждаш ли онуй муле там? То никога не е имало работа тука, затова никога не е идвало насам, какво да го правиш, муле. Защото мине не мине, и човек разбира, че децата имат повече акъл от него. Но не иска да го признае пред тях, преди да им поникнат бради. А след като брадите им поникнат, те пък стават много заети, понеже не знаят дали изобщо могат да се върнат на здравия си разум отпреди да порунтавеят, и чак тогава човек е склонен да си признае пред тия пораснали деца, измъчвани от същите работи, които не си струват мъченето, но морят и теб.
После, излезли вече на другия бряг, стояхме и гледахме как Каш обръща каруцата. Наблюдавахме ги как я връщат по същия път до мястото, където следата отвеждаше в ниската крайречна нива. След още малко каруцата изчезна от поглед.
— Хайде да слезем при брода да сме готови да помагаме — предложих.
— Дадох й дума — мънка Анс, — а за мен думата е свята. Знам, че не одобряваш, но тя ще те благославя на небето.
— Те трябва първо да заобиколят по сушата, преди да нагазят във водата — казах му. — Да вървим.
— Ама тъй ще се върнем — рече той. — А връщането не е на късмет.
Седеше там, сгърбен и смазан, взираше се в празния път оттатък пропадналия, разлюлян мост. Момичето също, стискаше кошницата с храната в една ръка и пакета в другата. Тя просто отива в града. Решена е. Готови са да се подложат на всяка опасност, на огън, земя и вода само за да излапат една кесия банани.
— Трябваше да отложите с един ден — казах им. — До утре заран ще спадне малко. Нощес може и да не завали. Накъде повече да се вдига!
— Обещал съм й — отвърна той. — Тя разчита на думата ми.
Дарл
Пред нас се носи гъсто тъмно течение. Говори ни с неспирно бучене на хиляди гласове, жълтата повърхност е страховито издупчена от бързо чезнещи водовъртежи, които за миг пробягват по водата, беззвучни, летливи и дълбоко знаменателни, сякаш само на педя по-долу нещо грамадно и живо се разбужда за кратко от ленивата си зоркост, преди обратно да потъне в нея.
Течението клока и свисти около спиците и коленете на мулетата, жълто, покрито с плавей от дебел, сплъстен и шупнал слой отломки, сякаш се е изпотило и запенило също като пришпорен кон. Залива храсталаците с жално и замечтано шумтене; безветрените тръстики и филизите в него се огъват като в порив на вятъра, но се люлеят без отражения, сякаш провесени на невидими жици от клоните над тях. Всичко това — дървета, тръстики, лиани — стърчи над една безкрайна повърхност без корени, отделена от земята и призрачна над гледката на огромната и все пак пределна пустош, изпълнена със зова на отприщената тъмна вода.
Ние с Каш седим в каруцата; Джуъл е на коня си до дясното задно колело. Конят трепери, върти диво очи, бебешко сини на фона на издължената му розова муцуна, поема си въздух със стенещо хъркане. Джуъл язди, изправил гръб, самоуверен и безмълвен, и постоянно хвърля бързи погледи ту на едната, ту на другата страна, лицето му е спокойно, малко бледо и нащрек. Лицето на Каш също е строго и сдържано; споглеждаме се с него дълго и изпитателно с онзи взор, който безпрепятствено прониква зад очите до най-съкровените кътчета, където за миг са се притаили Каш и Дарл, уплашени и дръзки във всеобщия прастар ужас и прастари предчувствия, тръпни и затаени, без да се срамуват. Когато проговаряме, гласовете ни са тихи и безучастни.