— Мисля, че държим пътеката.
— Тъл е отсякъл двата големи дъба и ги е нарязал на трупи. Чувал съм да разказват как едно време, когато водата преливала, забивали покрай пътеката колове като знаци накъде върви тя.
— Май стана преди две години, когато се развъртя да сече наоколо. Едва ли е предполагал, че някой отново ще използва плитчината.
— Едва ли. Да, тогава трябва да е станало. Тогава той наряза тук купища дървен материал. Чувам, с него си бил изплатил ипотеката.
— Да-да. Така изглежда. Работата прилича на Върнън.
— Сто на сто. Кой секач в нашта околия печели толкова от стопанството си, че да поддържа дъскорезница! Камо ли магазин за дървен материал. Ама Върнън го може това.
— Ъхъ. Бива си го.
— Тъй е, много даже си го бива. Да, пътеката трябва да минава оттук. Той никога нямаше да се сдобие с толкова дървесина от това място, ако не беше разчистил стария път. Всякак вървим по него.
Оглежда се мълчаливо, преценява разположението на дърветата, привежда се към едната, към другата страна, обръща се назад към пътя без подножие, смътно очертан горе във въздуха от насечените и одялани колове, сякаш и залятата пътека се е освободила от земята, изплувала е нагоре и като призрачна диря е оставила мавзолей на още по-бездънна пустош от тази, над която седим сега на тиха приказка за някогашната защитеност и някогашните дреболии от живота. Джуъл поглежда към него, после към мен, след което лицето му се затваря в обичайното неизречено и вечно съмнение към околния свят, докато конят беззвучно и непрестанно трепери между коленете му.
— Можем да го пуснем бавно пред нас, за да налучква дъното — казвам.
— Да — отвръща Каш, без да ме поглежда. Обърнат е с профил към мен, защото следи придвижването на Джуъл напред.
— Няма как да пропусне реката — казвам. — Ще я разпознае поне от петдесет ярда, преди да стигне до нея.
Каш не ме поглежда, лицето му остава с профил към мен.
— Ако предполагах, щях да дойда миналата седмица да огледам обстановката.
— Тогава мостът е бил над водата — споменавам. Той не ме поглежда. — Нали Уитфийлд е минал по него на кон.
Джуъл отново хвърля поглед към нас, изражението му е спокойно, зорко и примирено. Гласът му е тих.
— Какво искате да направя?
— Трябваше да дойда миналата седмица да огледам — повтаря Каш.
— Откъде да знаем — теша го. — Нямаше начин да предвидим.
— Добре, аз тръгвам отпред — казва Джуъл. — Вие вървете по мойте стъпки. — Изправя коня. Животното се гърчи и извива; той се прилепва о гърба му, говори му, увещава го едва ли не с цялото си тяло да върви напред, а то предпазливо спуска предни копита във водата, трепери и остро хрипти. Той му говори, шепти му. — Давай — вика му, — няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Тръгвай сега.
— Джуъл — подвиква Каш.
Джуъл не се обръща. Продължава да мами коня.
— Конят може да плува — отбелязвам. — Стига да го остави за малко да дойде на себе си, във всеки случай…
След като се роди, той изкара един болнав период. Мама непрекъснато седеше на запалена лампа и го държеше на възглавница в скута си. Така я заварвахме, когато се събудехме. От тях не излизаше звук.
— Възглавницата беше по-дълга от него — казва Каш. Той е леко наведен напред. — Как не дойдох да огледам миналата седмица! Наистина трябваше.
— Ами да — съгласявам се. — Нито главата, нито краката му стигаха краищата й. Не можеше да го различиш върху нея.
— Трябваше да намина — съжалява. И дръпва юздата. Мулетата поемат по дирята; колелетата цапат във водата като живи. Той поглежда назад, после надолу към Ади. — Не е закрепен равно — предупреждава.
Най-сетне дърветата се отварят и откриват река, Джуъл спира коня полуобърнат, а водата вече е стигнала до корема на животното. На отсрещния бряг виждаме Върнън и тате, и Вардаман, и Дюи Дел. Върнън ръкомаха, прави ни знаци да слезем надолу по течението.
— Високо сме — казва Каш.
Върнън крещи нещо към нас, но бученето на водата ни пречи да разберем какво. Сега тя се носи плавна, дълбока и могъща, без усещане за движение, докато един дънер бавно не се преобръща и не изскача отгоре.
— Гледай! — провиква се Каш.
Ние зяпваме дървото, виждаме го как се забавя, застоява се, течението зад него се надига в гъста вълна и за миг го потапя, преди да го изстреля на повърхността и то да се прекатури надолу.