— Там е — обявявам.
— Ъхъ — съгласява се Каш. — Там е.
Отново поглеждаме към Върнън. Сега той маха с ръце нагоре-надолу. Бавно и внимателно започваме да слизаме по течението, без да изпускаме Върнън от очи. Той отпуска ръце.
— Тук е мястото — отрежда Каш.
— Ами да пресичаме вече дявол да го вземе! — сопва се Джуъл.
И подкарва коня.
— Чакай! — заповядва Каш.
Джуъл спира отново.
— Какво сега, за Бога… — негодува.
Каш поглежда към водата, после към Ади.
— Не е закрепен стабилно.
— Тогава се връщайте на проклетия мост и преминете по него пеш — крясва Джуъл. — И двамата с Дарл. Аз ще прекарам каруцата.
Каш не му обръща никакво внимание.
— Не е закрепен стабилно — повтаря. — Така е, сър, трябва много да внимаваме.
— Да внимаваме, значи! — кипва Джуъл. — Я слезте от каруцата и я оставете на мен. Боже, като ви е толкоз страх да я преведете…
Очите му бледнеят като две безцветни стружки на лицето. Каш го гледа.
— Ние ще я прехвърлим — срязва го. — А сега ще ти кажа какво ще направиш ти. Ще се върнеш с коня и ще минеш моста пеш, после ще се спуснеш по другия бряг и ще ни чакаш там с въжето. Върнън ще прибере коня ти у тях и ще се грижи за него, докато се върнем.
— Я си гледай работата! — ядосва се Джуъл.
— Грабвай въжето, тичай на отсрещния бряг и бъди готов да ни дърпаш — разпорежда се Каш. — Трима няма да са по-полезни от двама — един стига да води и втори да придържа.
— Върви по дяволите! — кълне го Джуъл.
— Нека Джуъл вземе единия край на въжето, да мине реката горе и да го върже здраво отсреща — включвам се. — Съгласен ли си, Джуъл?
Джуъл ми хвърля свиреп поглед. После стрелва Каш и пак мен, очите му са напрегнати и сурови.
— На мен ми е все едно. Само да направим нещо. Вместо да седим тука и пръст да не мърдаме…
— Да направим тъй, Каш — казвам.
— Май се налага — отговаря Каш.
До отсрещния бряг няма и сто ярда, а тате, Върнън, Вардаман и Дюи Дел са единственото нещо в полезрението ни, което не е част от всеобщата монотонна пустош, която с ужасяваща сила те натиска леко от дясно наляво, сякаш сме стигнали онова място пред последната бездна, откъдето движението на изгубения свят се ускорява. И все пак те изглеждат като джуджета. Като че ли пространството между нас е време: нещо необратимо. Сякаш времето не тече вече право напред по смаляваща се линия, сега то се движи успоредно помежду ни като въжена примка и разстоянието зависи от двойното пристягане на вървите, а не от луфта между тях. Мулетата са се запънали с наведени надолу предници и вирнати нагоре задници. Сега и те дишат на дълбоки стонове; озъртат се назад и очите им ни заливат с тъй диво, тъжно и дълбоко отчаяние, сякаш вече са зърнали в мътната вода контура на злина, за която не могат да разкажат, а ние не можем да видим.
В каруцата Каш се обръща назад. Поставя длани върху Ади и леко я залюлява. Приведено над нея, лицето му е спокойно, преценяващо, угрижено. Вдига сандъчето с инструментите си и го заклещва под седалището; заедно избутваме Ади напред и я закрепваме между инструментите и клемите на дюшемето. След това ме поглежда.
— Не! — отказвам. — Аз оставам. Няма да сме в повече, ако сме двама.
От сандъчето с инструментите той вади навито въже, омотава два пъти с него едната предна ритла и ми подава края, без да го връзва. Другия край подхвърля на Джуъл, който го увива около рога на седлото си.
Той трябва да накара коня си да нагази в течението. Животното тръгва, вдига високо колене, извива врат, рие въздуха с копита, мята се. Джуъл го е яхнал близо до главата, повдигнал е леко колене; мълниеносният му, напрегнат, хладнокръвен поглед отново пробягва по нас, после се насочва напред. Шепти успокояващо на коня и го натиква в реката. Конят се подхлъзва, пропада във водата до седлото, закрепя се отново на крака, бързеят залива бедрата на Джуъл.
— Внимавай — крещи Каш.
— На него съм — съобщава Джуъл. — Можете да тръгвате.
Каш придърпва юздите и предпазливо и вещо вкарва впряга в реката.
Усетих как течението ни подхваща и по това разбрах, че сме стъпили на брода, защото само по този хлъзгав допир можехме да установим, че изобщо се движим. Онова, което преди бе гладка повърхност, сега се бе превърнало в безбрежен прилив на талази, чиито гребени и падини се издигаха и пропадаха отвсякъде около нас, лашкаха ни и в несигурните мигове на опора под нас ни стряскаха с лекото си, бавно опипване. Каш погледна назад към мен и тогава разбрах, че сме загазили. Но не бях схванал предназначението на въжето, докато не видях дънера. Той изскочи от водата и за миг застина прав като Христос над издигащата се, прииждаща разсипия. Слизай веднага оттам и се пусни по течението да те отнесе до завоя, извика ми Каш, ще се справиш. Няма, казах му, така или иначе, все ще се измокря.