— Не ги ли изпращат в трудовите лагери в Германия?
Жан-Люк поклати глава.
— Мисля, че ги изпращат на някакво далечно място, а после… се отървават от тях.
— Какво имаш предвид?
— Съжалявам, Шарлот. Нямах намерение да говоря за това. — Той хвана с ръце главата си.
Шарлот се пресегна и го докосна по ръката.
— Кажи ми какво имаш предвид.
Жан-Люк се чудеше дали да продължи. Може би трябваше да се държи така, както се държеше в болницата — да ѝ задава въпроси и да я ласкае, но сега умът му беше зает с по-важни неща. Времето за подобно безгрижно държание изтичаше. Взря се в тъмните ѝ очи. Искаше му се да водят друг разговор.
— Наблъскват ги в конски вагони и ги откарват. Без вода. Без храна. Някой ми каза, че чул един Boche да се хвали, че успели да качат повече от хиляда души в един влак. — Той видя, че цветът се отдръпна от лицето ѝ. — Вече не издържам, Шарлот.
Тя поклати глава, сякаш искаше да изтръска от нея думите, които беше чула.
— Но това е невъзможно. Защо биха го правили?
— Шшт.
Сервитьорката се приближи до масата им.
— Tout va bien?36
— Да, благодаря. Може ли да ни донесете една гарафа с вода?
— Разбира се. — Жената се завъртя на пети и се отдалечи от масата им.
— Не се притеснявай, тя не чу нищо. — Жан-Люк замълча и се наведе още повече към Шарлот. — Защо? — повтори той, снишавайки глас, и се засмя скептично. — Защото се води война и еврейските имигранти са техни врагове.
— Но те отвеждат евреи, които са родени във Франция, нали? — Шарлот обхвана с длани брадичката си и очите ѝ потъмняха. — Иска ми се да можех да направя нещо.
Сервитьорката им донесе водата. Тя се взря в чиниите им, които бяха наполовина пълни.
— Merci, madame. Може ли да ни донесете вино, моля? — Жан-Люк ѝ подаде празната гарафа.
Сервитьорката взе гарафата от ръката му.
— Bien sûr.
Жан-Люк я наблюдаваше, докато се скри зад бара, а после се обърна към Шарлот:
— Трябва да доядем храната.
— Загубих апетит.
— Не бива да привличаме вниманието на сервитьорката към себе си.
Този път тя се приближи незабелязано към тях и остави гарафата върху масата, без да каже нищо. Жан-Люк си наля малко вино. Чашата на Шарлот все още беше пълна. Изведнъж тя я вдигна към устата си и изпи виното на един дъх, сякаш беше вода, а после остави празната чаша на масата и започна да яде студения сандвич. Отрязваше квадратни парчета от него, стискайки силно ножа и вилицата. Той видя, че кокалчетата на пръстите ѝ бяха побелели.
— Шарлот — промълви.
Шарлот не му отговори. Продължаваше да реже сандвича на все по-малки парчета. Жан-Люк посегна към бледата ѝ ръка. Тя я дръпна рязко назад, сякаш той щеше да я изгори, и започна да се дави, привела напред рамене. После грабна кърпата от масата и зарови лице в нея.
Жан-Люк се изправи на крака, приближи се до нея и я прегърна.
— Хайде да си тръгваме.
Двайсет и първа глава
Шарлот
Париж, 29 април 1944 година
След като излязохме от бирарията, се почувствах по-добре. Вероятно от виното бях станала прекалено емоционална. Исках да се успокоя, но ми се виеше свят и мислите ми бяха объркани. Жан-Люк ме беше прегърнал с едната си ръка, а с другата държеше бастуна си. Това ме караше да се чувствам в безопасност. Но никой не беше в безопасност. Абсолютно никой. Вървяхме известно време в мълчание и постепенно престанах да подсмърчам. След малко се озовахме на Рю Сен Дьони.
— Хайде да влезем тук. — Той ме хвана за ръката и ме въведе в един бар. Не исках да пия повече, защото не бях в състояние да се контролирам. Бях обзета от смесени чувства — загуба, вина и копнеж. Не знаех какво можех да направя.
Той обаче поръча по чаша вино и за двама ни. Аз изпих своето.
Седяхме на бара, защото там питиетата бяха по-евтини. На три от масите зад нас имаше няколко Boches с компаньонките си. Взрях са за момент в тях — в тъмните униформи на мъжете и в босите крака на жените. Жените бяха нарисували тънки линии по средата на прасците си, за да изглежда така, сякаш краката им са обути с чорапи. Кого се опитваха да излъжат? И защо си правеха труда? Предполагам, че си мислеха, че по този начин изглеждат елегантни. Елегантни! Сигурна съм, че и Boches си мислеха, че са елегантни в спретнатите си униформи. Всичко беше толкова фалшиво. Беше ми жал за жените, които правеха това заради Boches. Надявах се, че ще успеят да извлекат някакви облаги в замяна на престорените си усмивки и изкуствения си смях.