— Искам да ти подаря нещо, с което да запомниш този ден — промълви той в ухото ѝ.
След като се върнаха в селото, попаднаха на ателието на местен художник. Картината струваше повече, отколкото можеха да си позволят, но успяха да се разберат с художника да им направи отстъпка. В крайна сметка бяха на сватбено пътешествие.
Сара затваря очи и се унася в щастливите спомени. Всичко ще бъде наред. Господ ще ги пази.
Усеща, че Давид я гали нежно по бузата.
— Заповядай, приготвих ти нещо за ядене.
Носейки с едната си ръка спящото бебе, което вече е облечено в чиста бяла ризка, той ѝ подава с другата си ръка чиния с пържени картофи, пюре от моркови и confit de canard40.
Сара се ококорва.
— Откъде, за бога, взе месото?
Давид се усмихва и докосва носа си.
— Няма значение. Пазех го за този ден. Трябва да си възвърнеш силите.
Тя го целува бързо по бузата и вдига нагоре чинията. Докато вдъхва аромата на топлата храна, изведнъж осъзнава, че е много гладна, и се нахвърля на патешкото месо с ножа и вилицата.
Изведнъж оставя приборите на ръба на чинията.
— Къде е твоята чиния?
Как е възможно да не е забелязала, че Давид не яде?
— Аз ядох преди малко в кухнята.
Сара знае, че той лъже, и след като изяжда няколко хапки, отново оставя вилицата и ножа върху чинията си.
— Стомахът ми почти се напълни. Не съм свикнала да ям толкова много. Ще ми помогнеш ли?
Тя набучва едно парче месо на вилицата си и го пъха в устата му. Двамата се хранят, докато бебето спи дълбоко в скута на Давид. После той взема чинията от ръката ѝ и се навежда настрани, за да я остави на пода. Тя го целува отново.
— Благодаря ти. Беше много вкусно.
— Млякото ти ще има вкус на патица.
— Ще бъде много по-добре, отколкото да мирише на ряпа, на пръст и на жълъди.
Бебето потрепва в съня си, а ръцете му, чиито пръсти са разперени, приличат на морски звезди. Сара хваща едната му ръка, взирайки се в малките му пръсти и в идеалните му нокти.
— На баща ми ли ще го кръстим?
— Самюел. Разбира се. — Давид се навежда напред и целува бебето по главата. — Пръстите му са дълги. Може би когато порасне, ще стане цигулар като майка си. — Той се почесва по брадата, сякаш си мисли за нещо. — Спомням си първия път, когато те видях. Свиреше на цигулка в онзи оркестър. Беше изцяло омагьосана от музиката. — Замълчава за миг и се усмихва. — Искаше ми се да се чувстваш по този начин, когато си с мен. И един ден това се случи. Макар че ти беше нужно време.
— Да. — Сара също се усмихва. — Всички онези неделни концерти, на които ти се налагаше да ходиш!
— Концертите ми харесваха.
— А на мен ми беше много приятно да те виждам сред публиката, тъй като знаех защо си там.
Давид се смее.
— Спомняш ли си, че когато най-накрая ме покани в дома си, баща ти ме разпитваше за концертите за цигулка?
— Да. И ти не знаеше нищо за тях.
— А спомняш ли си какво каза той? „Изглежда, се интересувате повече от цигуларката, отколкото от цигулката“.
— С типичното си чувство за хумор. — Очите на Сара се насълзя ват.
— Знам колко много ти липсва.
Взирайки се в новородения си син, Сара примигва, за да не позволи на сълзите да потекат от очите ѝ.
— Мислиш ли, че Самюел прилича на него?
— На баща ти? — Давид гали бебето по главата. — Да. Челото му е високо като челото на баща ти, но според мен формата на очите му е като формата на твоите очи и на очите на майка ти. — Той замълчава. — Брадичката му е остра като брадичката на баща ми. Ще бъде много упорит.
— Ако можеха да го видят, родителите ни щяха да се гордеят с него. — Сара замълчава. — Мислиш ли, че някой ден това ще се случи? Дали някога ще намерим хората, които загубихме? — Тя прокарва пръст по челото на Самюел. — Къде ли са ги отвели?
— Не знам, Сара. Но трябва да продължаваме да се надяваме и да се молим.
— А ако ни хванат? Ще ни отнемат Самюел. Сигурна съм. Ще ни изпратят в трудов лагер, а него ще настанят в сиропиталище. — Очите ѝ се насълзяват при тази мисъл.
— Сара, няма да ни хванат. Ние умеем да оцеляваме.
Сара го поглежда, чудейки се какво го кара да смята, че умее да оцелява по-добре от който и да било друг евреин.
Тежките стъпки по външното стълбище я карат да подскочи. Тя хваща ръката на Давид.
— Ами ако вече идват, за да ни отведат?
Давид стиска ръката ѝ.