Сара чува шумния разговор, който германците водят от другата страна на тънката стена. Иска ѝ се да знаеше немски. Пръстите на Давид се забиват болезнено в рамото ѝ, но тя не трепва. Дори е признателна за болката, която той ѝ причинява, защото тя отвлича вниманието ѝ от надигащия се в нея ужас.
Самюел се гърчи в ръцете ѝ и скимти тихо. Може би го стиска прекалено здраво, така както Давид стиска нея. Отпуска леко ръцете си и издишва въздуха, който е задържала. Той не трябва да усеща, че е напрегната, защото в противен случай може би ще се разплаче.
Самюел започва да скимти по-силно и сърцето на Сара спира. Тя го притиска до гърдата си, опитвайки се да го накара да започне да суче, за да бъде тих. Той обаче отмята назад глава и изплаква. Силно. Пронизително.
Оглушителен трясък разклаща вратата. После още един и още един. През дупката се показват черни ботуши.
Трийсет и втора глава
Сара
Париж, 29 май 1944 година
Мишките бягат напред-назад ден и нощ, макар че едва ли намират някаква храна. Може би ги привлича вонята на човешките нечистотии. Сара я долови веднага щом влезе в женския блок. Тя ѝ напомни за конюшните от детството ѝ, когато се занимаваше с езда — миризма на застояла пот и гнилоч.
Сара не оставя Самюел сам нито за миг, ужасена от мисълта, че може да стане жертва на мишките. Близостта с него ѝ действа успокоително и тя си спомня думите на равина в метрото: „Господ ще пази детето ви“. Държи се за тази нишка на надежда, възприемайки ги като пророчество. Това ѝ помага да отпъжда страха си.
Четиресет жени са наблъскани в малка стая, свити върху застлани със слама легла. Жените се държат добре с нея, тъй като виждат, че има малко бебе. Те ѝ осигуряват достатъчно вода за пиене и някои дори ѝ дават от дажбите си от храна. Тя не може да им даде нищо друго в замяна, освен едва доловима усмивка. Трудно ѝ е да говори. Говоренето я изтощава, а трябва да си пази силите, за да може да храни Самюел. Сега това е най-важно от всичко. Да го запази жив.
В Дранси има само две тоалетни за хилядите пленници — една за жените и една за мъжете, и те могат да ги посещават в определено време. Сара се взира в лицата на мъжете на дългата опашка, надявайки се да открие Давид, но досега не го е видяла. Всеки ден преглежда списъците на хората, на които им предстои да бъдат депортирани, ужасявайки се, че ще открие своето и неговото име в тях. Мисли си, че трябва да издържат още малко. Войната няма да продължи вечно.
Но на 29 май имената им се появяват в списъка на пленниците, които ще бъдат депортирани на следващата сутрин: Давид Лафит, Сара Лафит, Бебе Лафит. Дори не я попитаха за името на сина ѝ. Сякаш не смятаха, че той се нуждае от име.
Трийсет и трета глава
Жан-Люк
Париж, 30 май 1944 година
Жан-Люк спи дълбоко, когато чува виковете.
— Raus! Raus!44 Време е да ставате!
В началото си мисли, че сънува, но после осъзнава, че гласовете долитат от коридора точно пред вратата на стаята, в която спят двамата с Филип.
— Филип! — изрича. — Филип, събуди се! — Опипва стената, търсейки ключа за осветлението.
Изведнъж вратата се отваря рязко и светлината от коридора залива стаята.
— Achtung! Ставайте!
Той сваля пижамата и облича гащеризона. Вижда, че Филип също се преоблича. Пазачът ги изчаква, а после ги избутва навън и ги насочва към асансьора. Останалите четирима мъже вече са наблъскани в него.
— Възникна проблем — изрича пазачът, докато влиза заедно с тях с асансьора. — Влакът заседна.
Когато излизат от сградата, все още е тъмно и студено и няма никакви признаци, че слънцето ще изгрее скоро. Шестимата работници седят мълчаливо, докато камионът преминава по тъмните улици. Най-накрая ще видят един от влаковете и Жан-Люк ще разбере дали вагоните наистина са конски. Предполага, че са натоварили влака, преди да установят, че един от вагоните му е заседнал, и този път може би ще види пленниците.
Червата му къркорят. Фредерик поглежда към него.
— Мислиш ли, че ще ни дадат закуска?
— Съмнявам се. — Ксавие клати глава. — Ще настояват да се погрижим влакът да потегли колкото е възможно по-бързо.
— Да, преди да се е съмнало. — Фредерик си поглежда часовника. — Едва пет часът е.
— Merde! — Марсел вдига очи. — Нищо чудно, че се чувствам уморен.