Германецът пребледнява.
— Dafür konntest du erschossen werden! Може да бъдеш застрелян за това!
Жан-Люк не мърда от мястото си.
— Съблечи си дрехите.
— Какво?
Той допира дулото на пистолета до челото на мъжа.
— Съблечи си дрехите! Schnell!
Докато войникът си сваля униформата, бебето започва да плаче по-силно. Жан-Люк не трябва да позволи това да го разсее. Следващите няколко минути са критични. Той се приближава към умивалниците с насочен към пленника си пистолет. Изважда бебето от пазвата си и го слага в един от умивалниците. Усетило липсата на топлината му, бебето започва да пищи.
Стискайки пистолета с две ръце, Жан-Люк си дава сметка, че трябва да заглуши писъците на бебето. Време е да вземе решение. Навън проехтяват няколко изстрела. Вероятно вече са започнали да го търсят. Трябва да действа бързо. Пръстът му потрепва върху спусъка и сърцето му се разтуптява. По-добре да не оставя свидетели. Униформата обаче му е нужна и не иска тя да бъде окървавена.
След малко униформата вече лежи в краката на войника, който е останал по бельо и трепери.
— Не ме убивай. Ще ти дам време да избягаш.
Жан-Люк се взира във войника — в тесните му бели гърди и в кльощавите му ръце. Едва ли е по-възрастен от него, дори може би е по-млад. Все още е момче. Проехтяват още няколко изстрела. Плачът на бебето се забива в мозъка му. Нервите му са опънати до скъсване. Не е в състояние да вземе решение заради силния шум.
— Бебето е гладно — прошепва войникът. — Мога да намеря мляко.
— Млъкни! — Жан-Люк отново допира пистолета до челото му. — Как да изляза оттук?
— През задната врата на сградата. Сега няма пазач. Ще покажеш моите документи.
Без да сваля пистолета от челото на пленника си, Жан-Люк съблича гащеризона си. Ще му бъде трудно да облече униформата, докато държи пистолета насочен към него. Може би трябва да го застреля веднага, за да бъдат свободни и двете му ръце. Така ще му бъде по-лесно. Но някой може да чуе изстрела.
Опитвайки се да не обръща внимание на плача на бебето, той облича униформата, слага шапката на главата си с лявата си ръка и обува ботушите. Почти е готов. После ще закопчее сакото. Първо трябва да се справи с този Boche. Насочва пистолета към главата му.
Изведнъж мъжът пада на колене и започва да крещи:
— Не стреляй, моля те! Имам семейство!
— Не ме интересува! Мислиш ли, че тези хора нямат семейства?
— Съжалявам! Съжалявам. Не съм…
— Ferme ta gueule!45 Ако не млъкнеш, ще те застрелям.
Войникът притихва. Бебето продължава да пищи. Нещо в плача му възпира Жан-Люк да стреля. Той изважда бебето с лявата си ръка от умивалника, а с другата се прицелва.
— Не! Моля те! — Войникът плаче. — Ще стоя тук! Няма да мръдна от мястото си!
Жан-Люк брои до три и натиска спусъка.
Трийсет и пета глава
Шарлот
Париж, 30 май 1944 година
— Кой ли звъни? — Мама ме поглежда.
— Аз ще отворя. — Обръщам се с гръб към умивалника и си избърсвам ръцете с кърпата. Звъни се отново и аз тръгвам към вратата. Чувам плач на бебе и спирам за миг, преди да я отворя.
На прага ѝ е застанал Жан-Люк. Облечен е в германска военна униформа и държи в ръцете си бебе. Изпускам дръжката на вратата и усещам, че кръвта се отдръпва от лицето ми, а стомахът ми се свива от разочарование. Бебе! Сигурно е негово.
Той ме отмества настрани и затваря вратата след себе си.
— Шарлот, трябва да ми помогнеш.
Седя в коридора, отворила широко уста. Не знам как да му задам въпросите, които препускат в ума ми. Чие е бебето?
— Трябва да го нахраним! — Очите на Жан-Люк шарят неспокойно.
Усещам езика си дебел и тежък в устата си. Иска ми се той да се раздвижи, но не се оформят никакви думи. След малко осъзнавам, че мама е застанала зад мен.
— Какво става? — Тя се взира в Жан-Люк. — Какво правите тук?
Жан-Люк пристъпва напред, а бебето започва да плаче още по-силно.
— Една жена в Дранси ми даде детето си. Не знам какво да правя с него.
Мама повишава глас.
— Не трябваше да идвате тук.
— Моля ви! Бебето трябва да бъде нахранено! Нямаше къде другаде да отида.
Мама се обръща към мен, а гласът ѝ е рязък и строг.
— Шарлот, изтичай при госпожа Дешан на петия етаж. Тя роди неотдавна. Попитай я дали иска да нахрани това бебе. — Тя ме хваща за ръката, преди да съм успяла да направя дори една крачка — Не ѝ казвай за Дранси. Кажи ѝ, че сме намерили бебето на стъпалата на старата хлебарница.