— Изглежда, все още е гладен. — Поглеждам към Жан-Люк. — Мисля, че не трябва да го оставяме сам. Моля те, нека да го вземем с нас.
— Според мен не бива да го правим, Шарлот. Ако сме с бебе, хората ще ни запомнят.
— Самюел… Серж — шепна, докато се надвесвам над креватчето, изпробвайки имената. Движенията на Самюел стават по-бавни, докато гледа към мен. Погалвам го леко по корема. Той посяга към ръката ми и продължава да ме гледа. — Нека да го подържа — настоявам.
— По-късно. Трябва да вървим. Ако не побързаме, няма да получим нищо за ядене. Онази отвратителна старица с удоволствие ще ни лиши от вечеря. Хайде. Няма да се бавим.
Предястието представлява pâté46. Не е възможно да се разбере от какво е. От куче? От котка? Ако имаме късмет, може да е от заек. Следват задушени зеленчуци, които са горещи и в голямо количество. Вероятно тук зеленчуците се отглеждат по-лесно, отколкото в Париж. Три възрастни жени седят около една кръгла маса в ъгъла, а две двойки — мъжете и жените също не са млади — са наведени над чиниите си в средата на помещението. Ям бързо, гълтайки големи залъци, защото нямам търпение да се върна при Самюел. Бебетата понякога умират в съня си. Тази мисъл ме ужасява.
— Шарлот, престани да се притесняваш. Ще отида да видя как е той.
Но преди Жан-Люк да успее да стане от масата, в столовата влиза един Boche.
— Bonsoir; mesdames, messieurs.
Чува се тихо мърморене в отговор на поздрава му и аз зървам с ъгълчето на окото си, че той пъха кърпата под брадичката си, докато сяда на стола. Останалите гости продължават да се хранят. Те са станали още по-мълчаливи.
Възрастната жена, която явно, освен рецепционистка е и сервитьорка, влиза в столовата. След като вижда германеца, тя отстъпва назад и цветът се изцежда от лицето ѝ.
Наблюдавам я, докато се опитва да дойде на себе си.
— Bonsoir, господин Шмит. — Жената се приближава към него, протягайки ръка, а престорената ѝ усмивка разкривява сбръчканото ѝ лице.
— Bonsoir, madame. Къде е красивата ви дъщеря?
— Болна е. Опасявам се, че е стомашно разстройство.
Правя усилия да не поглеждам към тях, потрепервайки вътрешно.
— Жалко. — Германецът се обляга назад на стола и разперва подобните си на лапи ръце върху масата. — Предайте ѝ сърдечните ми пожелания за бързо оздравяване и ѝ кажете, че се надявам да я видя, преди да си замина. — Последните думи са изречени твърдо, от което става ясно, че представляват по-скоро заповед, отколкото молба.
— Тя е много е зле. Може да ви зарази.
— Ще поема този риск. Много по-вероятно е да се заразя с нещо от гранясалия pâté, който предлагате.
— Хайде да си тръгваме — прошепвам през масата на Жан-Люк.
— А млякото? Скоро ще ни потрябва. Ти се качи в стаята си, а аз ще отида в кухнята, за да попитам за него.
Германецът се прокашля шумно, а после отхапва от препечената филия, която хрущи между зъбите му. Излизам от столовата, без да поглеждам назад, и след като се качвам бързо по стълбите, откривам с радост, че всичко е наред в нашата малка стая. Бебето мрънка в креватчето. Изваждам го от него и започвам да го люлея, пеейки една песен, която ми пееше мама:
Изведнъж ме обзема носталгия. Мама вече ми липсва. Липсват ми тревогите ѝ за това дали ще успее да намери месо, постоянното ѝ мръщене, сдържаната ѝ, но дълбока любов към семейството ѝ.
След няколко минути Жан-Люк влиза в стаята.
— Взех млякото. Всичко е наред.
— А онзи Boche? Заговори ли те?
— Не. Той не се интересува от нас, а от момичето.
— Горкото момиче! — Не мога да си представя, че бих легнала с някого, когото мразя, и че ще ми се налага да го докосвам и да го целувам. По гръбнака ми полазват тръпки, но ме притеснява нещо друго. Мисля, че Самюел отново е гладен.
— Не е възможно да е гладен. Яде преди един час. Опитай се да пъхнеш пръста си в устата му.
Поставям внимателно кутрето си в устата на бебето и съм шокирана от силата, с която то го засмуква. Приближавам се до леглото, сядам на него и слагам Самюел в скута си. Стомахът ми се свива от желанието ми да го закрилям.
— Жан-Люк, всичко ще се нареди добре, нали?
— Да. Това е най-хубавото нещо, което съм направил досега. — Той се надвесва над бебето и го целува по главата. После поглежда към мен. — Благодаря ти за всичко, Шарлот. — Целува ме леко по устните.
— А родителите му? Според теб какво ще стане с тях? — Чувствам се зле, защото съм щастлива, а родителите на Самюел са били откарани незнайно къде.
47