— Животът им в лагера ще бъде ужасен, но поне няма да им се налага да гледат как детето им е подложено на същите мъчения като тях. Сега наше задължение е да се грижим за него.
Жан-Люк взема внимателно бебето от ръцете ми и го слага в креватчето, а после се връща, сяда до мен в леглото и се обляга на таблата му. Усмихва ми се с кривата си усмивка. Аз също му се усмихвам и по вените ми се разлива топлина и спокойствие. Изглеждаме така, сякаш сме семейство. Знам, разбира се, че не сме истинско семейство и че Самюел не е наше дете, но въпреки всичко усещането е много приятно. Искам да се грижа и за двамата, да ги карам да се чувстват защитени и обичани. Обръщам очи към креватчето в ъгъла, откъдето се чува гукане.
— Говоря сериозно, Шарлот. — Жан-Люк усуква един кичур от косата ми около пръста си. — Това наистина е най-хубавото нещо, което съм направил досега. — Той замълчава. — И нямаше да мога да го направя без теб. Всъщност може би щях да го направя, но нямаше да бъде същото. Целува ме по бузата. — Знаех, че го носиш в себе си. Видях го в очите ти.
Слагам ръка на крака на Жан-Люк. Изненадана съм от факта, че възприемам жеста си като нещо напълно естествено. Преди няколко седмици не бих могла да си представя, че ще го извърша.
— Какво си видял?
— Смелостта ти. Дивата ти страна.
Не съм сигурна, че имам дива страна, и за миг се плаша от мисълта, че той ме смята за по-смела, отколкото съм всъщност. Чувствам се странно. Обзема ме вълнение, примесено с безпокойство. Чувам дишането си в ушите си. Искам да кажа нещо, но думите засядат в гърлото ми.
— Мисля, че е време да спим. — Жан-Люк ме целува по челото. — Утре ни чака дълъг път. Ще взема бебето при себе си, защото може би ще трябва да бъде нахранено през нощта.
Наблюдавам го как пъха шишето с биберона в джоба си и вдига бебето с едната си ръка, а креватчето — с другата си ръка.
Трийсет и девета глава
Шарлот
Южна Франция, 31 май 1944 година
На следващата сутрин закуската, която е сервирана в столовата, се състои от панерче корав хляб и купичка с кафява течност, в която топим залъците от хляба. Хапваме набързо и потегляме към Сен Жан-Люк дьо Люз. Първо трябва да стигнем до Биариц, който е разположен на осем километра от Байон. От там би трябвало да продължим по крайбрежния път, но германците го затвориха, след като изградиха Атлантическия вал48. По тази причина трябва да вървим през намиращите се покрай него ниви.
Докато се придвижваме през откритото пространство, се оглеждаме за нацистки камиони, но единственият човек, когото виждаме, е една събираща дърва възрастна жена. По дългите стръкове трева висят големи капки роса и обувките ни се мокрят, докато пресичаме необработените ниви. Единствените звуци идват от краката ни, от дишането ни и от откъслечните птичи песни. Жан-Люк е привързал Самюел към тялото си с една дълга калъфка за възглавница.
След два часа стигаме до Биариц. Взирам се в простиращия се до хоризонта океан.
— Погледни. — Жан-Люк сочи към най-високата планина. — Това е Испания.
— Испания? Изобщо не изглежда далече.
Някои от върховете са забулени от облаци, които не дават възможност да се види колко са високи. Проникващите през тях ярки лъчи на слънцето осветяват поляните и те блестят с цвета на пресни лаймове.
Чувам шум от двигател на кола, която увеличава скоростта, докато се приближава към нас.
— Легни на земята! — Жан-Люк кляка сред високата трева.
Пулсът ми се ускорява, докато лежа неподвижно.
— Всичко е наред. Колата ни отмина. — Шумът от двигателя затихва. — Пред нас има няколко дървета. Ще бъде по-безопасно, ако вървим между тях.
Изправям се. Ударите на сърцето ми отекват в ушите ми. Трябва да изминем още около петнайсет километра, преди да се стъмни, а обувките ми се трият болезнено в петите ми. Проклинам се заради факта че тръгнах с тези обувки, които бях обувала само няколко пъти. Те са грозни, но са съвсем равни и подметките им изглеждаха здрави. Другите ми обувки бяха прекалено износени и не бяха подходящи за изминаване на дълги разстояния. Иска ми се да спра и да ги събуя, но се страхувам от това, което ще видя. Усещам, че петите ми са влажни.
Жан-Люк върви пред мен и когато пътят се изгубва от погледите ни, той ме хваща за ръката. Опитвам се да се усмихна, но потрепервам. Продължавам да вървя, но след около трийсет минути болката става непоносима. Не издържам повече. Не съм в състояние да направя следващата крачка.
48
Атлантическият вал е серия от укрепления и бункери, разположени по бреговете от Норвегия до Испания. Предназначението им е да отбраняват териториите, завзети от германците в Западна Европа, срещу евентуален десант на Съюзниците. — Бел.ред.