— В какъв смисъл?
— Ние създаваме правилата си, вместо да вървим по пътя, който ни е предначертан. Сами вземаме решения за бъдещето си.
— Да, но следваме принципите, с които сме възпитани.
— Аз следвам единствено принципа да не позволявам на тези принципи да пречат на начина на живот, който съм избрал.
Пръстът ми спира върху челото му. Не съм напълно сигурна, че разбирам какво има предвид.
— Въпреки всичко обаче нещо е по-силно от нас — ценностите, които се предават от поколение на поколение. Нали така?
Жан-Люк хваща пръста ми, доближава го до устата си и го целува.
— За религията ли говориш? — Той замълчава. — Наистина ли вярваш в господ? След… след всичко, което ни сполетя?
— Да, вече вярвам в господ. — Смея се тихо. — Наистина. — Отдръпвам пръста си от устата му. — Веднъж помолих господ за нещо и той ме чу.
— И изпълни молбата ти?
— Да.
— Какво поиска от него?
— Не мога да ти кажа. Това е между мен и господ.
— Караш ме да ревнувам.
— Не трябва да говориш така, защото думите ти прозвучаха като богохулство.
— Съжалявам. Все пак се чудя за какво си помолила господ. Може би да те отвлече някой красив мъж?
Ощипвам го леко по бузата.
— Ако е било това, значи все още очаквам да ми се случи, нали?
Жан-Люк се смее весело и звънливият му смях прониква в сърцето ми.
— Иска ми се да можехме да останем така завинаги. — Целувам го по бузата.
Четиресета глава
Жан-Люк
Южна Франция, 31 май 1944 година
Когато стигат до Сен Жан-Люк дьо Люз, слънцето започва да потъва между лентите на ниските облаци и лъчите му ги обагрят в розово, а вълните се разбиват в брега с вечния си ритъм. От едната страна на улицата, която минава покрай брега, са разположени високи богато украсени къщи, а над нея се простират малки мостове, свързващи предните им врати с алеята за разходки. Гледката е толкова живописна, че Жан-Люк си представя безметежни морски ваканции, игри на плажа и слънчеви бани — представя си как попива слънцето в атмосфера на спокойствие и сигурност. Той клати глава и стиска силно очи, чудейки си дали някога тази мечта ще бъде смятана за нещо нормално.
Трябва да продължат към малкото село Сибур, което се намира на отсрещния бряг на реката. Лесно намират моста, но Сибур представлява лабиринт от тесни лъкатушещи улици. Сякаш се движат в кръг. Не се вижда нито един войник и е призрачно тихо. Жан-Люк се чуди дали през пролуките в оградите не ги наблюдават хора.
— Полицейският час ще настъпи скоро. — Гласът на Шарлот е необичайно висок. Тя си обува обувките и отново започва да изпитва болка при всяка крачка, но не казва нищо.
След като завиват на следващата пресечка, Жан-Люк зърва името на улицата — Авеню дьо л’осеан. Самюел пъшка и се гърчи до гърдите му. Жан-Люк почуква леко на вратата на къщата на номер двайсет и четири, но зад нея не се чува никакъв звук. Почуква отново, този път по-силно, навежда се напред и се ослушва, опитвайки се да долови някакво движение.
— Oui? — Вратата се открехва, но веригата остава на мястото си. Жан-Люк отстъпва назад, за да може Шарлот да допре устата си до пролуката.
— Дойдохме за кокошките — прошепва тя. — Една от тях е болна. Това е паролата, която ѝ даде майка ѝ.
Жан-Люк затаява дъх, когато чува, че веригата се плъзга по релсата и вратата се отваря. Двамата с Шарлот прекрачват бързо прага ѝ, докато жената оглежда улицата, преди да затвори вратата.
В дългия тъмен коридор се носи миризма на варено зеле. Самюел се гърчи и плаче тихо.
През една врата в коридора излиза едър мъж.
— Кой е, жено? — провиква се той, докато върви към тях.
Жената ги оглежда, а после отстъпва назад, свива рамене и му прави място да мине.
— Кой е дошъл? — Широкото лице на мъжа е набраздено от бръчки, а тъмносините му очи се взират в тях.
— Аз съм Шарлот дьо ла Вил, а вие сигурно сте дядо Албер. — Шарлот се навежда напред, за да го целуне по бузата, но той се дръпва назад.
— Quoi?49 — Мъжът се опитва да каже още нещо, но се закашля. Жената го тупа силно по гърба. — Ça va! Ça va!50 — Той отблъсва ръката ѝ.
След като идва на себе си, отмества очи от Шарлот и поглежда към Жан-Люк, а после отново към нея, но не казва нищо. Въздухът сякаш се сгъстява около тях.
— Alors?51 — изрича най-накрая.
— Баба ми е ваша сестра. Майка ми ни каза да дойдем тук.
Изведнъж мъжът се пресяга, хваща брадичката на Шарлот и я повдига с палеца си. Жан-Люк вижда, че Шарлот се сковава, и сърцето му се разтуптява от притеснение, че може би са сгрешили адреса.