— Шшт — изричам тихо и го галя по главата.
— Аз ще го нахраня — прошепва Жан-Люк в ухото ми.
Чудя се дали ще добави коняк към млякото, но той не го прави и Флорентино не показва с нещо, че е забелязал. Жан-Люк затваря очи и се обляга на дървото. Мускулите ми са болезнени и аз също се облягам на дървото. Докато клепачите ми се отпускат, зървам Жан-Люк, който изважда чиста кърпа от чантата и я сгъва. Точно съм започнала да се унасям, когато Флорентин ме бута с ръка.
— Allez!
— Non! Нека да починем малко, моля ви.
— Ще почиваш, когато умреш. — Флорентино ме хваща за ръката, за да ми помогне да стана.
„Мога да го направя“, шепна наум, докато се опитвам да се задържа на натежалите си крака.
— Ще бъдеш ли в състояние да носиш Самюел? — Жан-Люк ме поглежда загрижено.
Кимвам.
Продължаваме да вървим — дърветата вече не ни скриват. Започнали сме да се изкачваме по нанагорнището, а под краката ни се ронят камъни. Протягам ръка и се хващам за туфите от твърда и остра трева, за да запазя равновесие.
Струва ми се, че сме се изкачвали по склона в продължение на часове, когато Флорентино спира и се скрива зад издатината на една скала. След малко той се появява отново и сумти, докато изважда от раницата си бутилка с бистра течност. Отпива голяма глътка и подава бутилката на Жан-Люк.
Жан-Люк я помирисва.
— Eau de vie.53 — Той отпива от бутилката и очите му се насълзяват. Закашля се, преди да отпие отново от нея, а после ми я подава.
Течността изгаря гърлото ми, но отпуска опънатите ми нерви. Вдигам очи и виждам, че Флорентино ми се усмихва, докато се опитвам да потисна кашлицата си. Той протяга ръце и се преструва, че те треперят силно.
— Ето така, нали?
— Да — признавам. Треперя, разбира се. Но сме живи и алкохолът е уталожил страха ми.
Той бърка в джоба си, изважда едно хартиено пликче и ми го подава. Сушени кайсии. Изпълнена с признателност, слагам няколко кайсии в устата си и подавам пликчето на Жан-Люк.
Флорентино потупва с пръсти по китката си, а после ги разперва. Пет минути.
— Allez! Allez! — подканя ни той.
Вероятно вече е станало време за обяд. Все още съм гладна и съм много жадна. Вървим от часове и ми е нужна храна, за да бъда в състояние да продължа. Запасите ми от енергия са изчерпани. Мислите ми се насочват към мама. Спомням си как тя се опита да направи всичко възможно, за да ме спре. Сега осъзнавам, че може да умра в планината, но тогава изобщо не се замислих за последствията. Дали ставаше въпрос за смелост, или за глупост?
Вързопът със Самюел ми държи горещо и аз се изпотявам. Изпитвам болка във врата от тежестта му. Флорентино ме наблюдава, докато намествам калъфката. Протяга голямата си ръка към мен, но аз клатя глава — отчасти от гордост, отчасти, заради това че ми е приятно да усещам тялото на бебето до туптящото си сърце.
След като сме вървели през целия ден и сме спирали няколко пъти за кратко, тъмнината започва да се спуска. Флорентино намира закътано място зад една голяма скала и ние сядаме на земята. Двамата с Жан-Люк се сгушваме един до друг, за да се топлим. Немислимо е да запалим огън, за да сгреем схванатите си и уморени стави. Флорентино ни подава малко пастърма и шепа стафиди. После, като някакво чудо, той изважда от раницата си пита камамбер и я разчупва на три части. Преди меката ѝ вътрешност да потече по пръстите му, подава на мен и на Жан-Люк по едно парче. Отхапвам от сиренето и се наслаждавам на богатия му вкус — удоволствие, което почти съм забравила. След като облизва лепкавото сирене от пръстите си, вдигайки прекалено силен шум, което е странно, защото постоянно ни повтаря, че трябва да пазим тишина, Флорентино подава бутилката с eau de vie първо на Жан-Люк, а после на мен. Тримата я пресушаваме като закоравели пияници.
Тъй като сме изтощени и ни е забранено да разговаряме, заспиваме веднага. Изведнъж се събуждам и макар че съм в състояние да виждам само на сантиметри пред себе си, усещам, че нещо не е наред. Докосвам бузата на Самюел. Тя е учудващо топла. Навеждам се към Жан-Люк. Той диша тежко и устата му е отворена леко. Обръщам се, търсейки с очи Флорентино. Сърцето ми се качва в гърлото ми. Мястото, където той лежеше, е празно.