Мадлен се обърна с гръб към него и повърна. Изведнъж Сара осъзна откъде се носеше отвратителната миризма. Вече не изпитваше никакви съмнения. Беше постъпила правилно, като се отказа от сина си.
Бяха пристигнали в ада.
Четиресет и осма глава
Сара
Аушвиц, ноември 1944 година
Единствено надеждата, че ще открие сина си, крепеше Сара в Аушвиц, макар че без сплотената си група от приятелки вероятно нямаше да оцелее.
През третата седмица, докато чакаха на опашка за обедната порция от водниста супа, една непозната жена се блъсна в нея.
— Вземи го — прошепна жената и пъхна в ръката на Сара парче корав хляб. — В него има нещо.
Ужасена от мисълта, че може да я хванат, Сара се измъкна от опашката. Огледа се, за да се увери, че никой не гледа към нея. Единствено Мадлен, която беше през няколко души зад нея на опашката, беше видяла, че жената ѝ подаде хляба, и очите ѝ пронизваха гърба на Сара. Тук всеки държеше тайните си заключени в сърцето си. Нацистите разполагаха със средства за изтръгване на признания от пленниците. Ужасяващите им писъци често пронизваха тъмните, празни нощи.
По гърба на Сара полазиха тръпки, докато се навеждаше над парчето хляб. От него едва забележимо се показваше листче хартия. За да не пропилява ценната храна, тя издърпа внимателно листчето от коравия хляб. Присви очи и започна да чете: „Любима моя, постъпила си правилно. Ти си смела и упорита. Не трябва да се предаваш. Ще намерим сина си“.
Сълзите ѝ капеха върху листчето и думите се размазваха. Сара се чудеше какво трябва да направи в замяна на тази рискована услуга. Тя пъхна обратно влажното листче в хляба и го изяде бавно. Отсега Давид винаги щеше да бъде с нея. Щеше да го носи със себе си навсякъде и той щеше да я крепи повече от която и да било храна. „Ще оцелея — шепнеше наум. — Ще издържа“.
Изведнъж Мадлен застана до нея.
— Какво правиш? — Тя се намръщи. — Не искаш ли супа? — Вдигна нагоре лъжицата си и рядката белезникава течност се изля обратно в купата. — Отново е crème de chou54. — Саркастичната ѝ усмивка не стигаше до очите ѝ. — Не си загубила лъжицата си, нали?
— Не. — Сара вдигна нагоре блузата си и показа на Мадлен лъжицата, която беше вързана с парче стара връв за колана на панталона ѝ. Наложи ѝ се два дни да събира хляба, който ѝ се полагаше, за да се сдобие с този изкривен метален прибор, но си заслужаваше. Не би могла да яде супа, ако не разполагаше с лъжица.
— Болна ли си? — Мадлен протегна ръка и докосна челото на Сара.
— Не. Ще отида да си взема супата.
Сара се отдалечи бързо от Мадлен, преди да се изкуши да ѝ каже за бележката. Имаше пълно доверие на приятелката си, но беше наясно, че есесовците бяха способни да те накарат да предадеш дори и хората, които са ти най-близки.
Слънцето грееше силно и ярко през дългите летни дни, сякаш се подиграваше на нещастието им. Жаждата беше непоносима. Сара усещаше челюстите си сковани, а зъбите ѝ бяха залепнали за бузите ѝ. Жаждата я побъркваше и се беше превърнала в мания за нея. Тя сънуваше вода, копнееше за вода ден и нощ и би платила всякаква цена, за да може да утоли жаждата си. През един много горещ ден успя да замени хляба, който беше запазила, за кофа с вода. Пъхна главата си в кофата и пи до насита. След това се почувства по-добре и се избави от манията си.
Не би могла да оцелее сама. Съществуваше вероятност да бъде изпратена в газовата камера дори ако си загубеше обувките, защото беше по-лесно да бъдат заменени жените, отколкото обувките. Имаше малка група от приятелки — Мадлен, Симон, която беше съседка на Мадлен, и Сесил, момичето от влака. Те се подкрепяха взаимно и трите по-възрастни жени се грижеха за Сесил, особено по време на безкрайните проверки. Често ги будеха в три часа през нощта и ги изкарваха навън, но не започваха да ги проверяват, докато не се съмнеше. Ако някоя от тях се чувстваше прекалено слаба, за да стои изправена, другите жени се събираха около нея и я подпираха. След като най-накрая проверката приключеше, земята беше осеяна с тела. Ако жените, които бяха паднали, все още бяха живи, ги застрелваха. Когато чуваше изстрелите, Сара стискаше силно очи, но никога не поглеждаше към падналите жени.
След проверката жените вървяха два часа през мочурището, а после им даваха лопати и корита. Те пълнеха коритата с пръст и ги носеха до една яма, където ги изпразваха. През целия ден, с изключение на почивката по обяд, когато им даваха водниста супа, копаеха и носеха пълните корита. Работата беше много тежка и когато спираха за миг, за да си отдъхнат, надзирателите отвързваха кучетата, които лаеха и ги хапеха по петите, или се приближаваха до тях и ги биеха с палките си. Докато жените крещяха от болка, надзирателите стояха на групи около тях и разговаряха, дори се смееха. В края на деня всички бяха толкова изтощени, че някои от тях падаха и повече никога не ставаха. Но Сара и приятелките ѝ винаги се опитваха да се намерят, за да се крепят една друга, докато изминаваха обратно дългото разстояние. Най-силните жени пееха „Марсилезата“, другите им пригласяха, ако бяха в състояние да го правят. През някои от дните обаче не пееха.