Вечерта, когато Сара се върна в спалното помещение, Сесил бълнуваше от треската и си представяше, че е у дома със семейството си. Тя не пускаше Симон.
— Мамо! — извика. — Помислих си, че си ме изоставила.
— Утре трябва да вземеш хапчетата. — Симон погледна към Сара над главата на момичето.
Сара кимна, решена да намери начин да го направи.
На следващия ден обаче операционната не остана празна нито за миг и Сара не успя да вземе лекарствата. Притеснена, вечерта тя се върна в блока. Симон я видя, докато влизаше в спалното помещение, протегна ръце към нея и прошепна:
— Вече е прекалено късно. Тя почина.
Смъртта на Сесил ги засегна дълбоко. Не бяха успели да я опазят. Вината, която изпитваха, заради това че я бяха надживели, ги разяждаше. Престанаха да пеят и вместо вечер да си разказват една на друга истории както преди, те се навъртаха около другите групи, но не чувстваха жените близки и винаги ги наблюдаваха отстрани.
Сара осъзнаваше, че не трябва да продължават да живеят по този начин, че не трябва да изпадат в апатия и да се държат като „мюсюлманите“55 — онези клети създания с празни погледи, които бяха по-скоро мъртви, отколкото живи.
Това беше част от плана на нацистите — да притъпят чувствата им. Тя се чудеше дали така им беше по-лесно да не възприемат пленниците като човешки същества. Иначе как щяха да бъдат в състояние да се отнасят толкова жестоко с тях — да ги бият, да ги измъчват и да ги убиват, без да правят изключение за когото и да било? Как се беше стигнало дотук? Тези въпроси се въртяха непрекъснато в главата ѝ. Нито един нормален човек не би могъл да си представи подобно падение. Чудеше се дали хората щяха да им повярват, когато им разкажат на какво са били подлагани, ако по някакво чудо излязат живи от лагера.
Четиресет и девета глава
Сара
Аушвиц, януари 1945 година
Сара беше прекарала в Аушвиц седем месеца и половина, а имаше чувството, че е остаряла със седемдесет години. Вече нямаше нищо общо с жената, която беше, преди да я арестуват. Вървеше като затворник с дългосрочна присъда — с отпуснати рамене, влачейки смаленото си тяло. Краката ѝ бяха безформени и подути, а устните ѝ бяха червени от кървящите ѝ венци. В лагера, разбира се, нямаше огледала, но тя беше наясно как изглежда, защото всички жени изглеждаха по един и същи начин.
Вече няколко седмици непрекъснато валеше сняг, а може би дори от няколко месеца. На Сара ѝ се струваше, че вали от цяла вечност. Тя се страхуваше, че Давид може да се разболее от пневмония и да бъде хвърлен в някоя от пещите, но той намираше начин да се свързва с нея. Получаваше бележки от него през няколко седмици и му отговаряше веднага, ако беше успяла да се сдобие с нещо от „Канада“, с което да плати на пратеника.
През цялата зима се носеха слухове — Съюзниците щели да пристигнат в най-скоро време, Червеният кръст водел преговори за освобождаването им, руснаците напредвали бързо, — но слуховете винаги бяха фалшиви. После през една януарска нощ пленниците чуха артилерийски изстрели в далечината. Сара и приятелките ѝ се прегърнаха силно. Дали можеха да се осмелят да се надяват? През онази нощ те повече не заспаха — вълнението препускаше в изморените им вени.
На следващия ден Сара тръгна към лазарета както обикновено. Когато пристигна в него, лекарят разговаряше с пациентите.
— Утре вечер лагерът може би ще бъде евакуиран. Болните ще останат тук.
Сърцето ѝ се сви — щяха да ги изпратят някъде другаде, преди да бъдат освободени. Тя наблюдаваше как някои от болните се опитваха да станат от леглата, отчаяни от вероятността да бъдат изоставени и застреляни от нацистите. Тези, които бяха прекалено безчувствени, за да се развълнуват от това, не мърдаха, нито говореха. Сара взе няколко одеяла — толкова, колкото беше в състояние да носи — и се върна тичешком в блока, за да предупреди жените.
— Ще застрелят всеки, който остане в лагера. — Мадлен стискаше Сара за раменете. — За да няма свидетели. И къде ще ни отведат? Знаеш ли?
— Не. Но донесох одеяла. Нужни са ни дрехи, за да не умрем от студ. И обувки! Трябва да имаме обувки!
През целия ден надзирателите гориха документи, а после изкараха пленниците от сградите.
— Не искаме хората да си помислят, че сте живели като прасета! — крещяха те.
55
Произходът на термина е от лагерния фолклор; предполага се, че когато тези изтощени до краен предел лагерници повече не можели да стоят изправени, те се свличали на земята в поза, напомняща на мюсюлманин по време на молитва. — Бел.ред.