После усещам студените белезници върху китките си. Чувам изщракването им. Преглъщам писъка си и поглеждам към Сам. Другият полицай е преметнал едната си ръка през раменете му и му шепне в ухото. Сам ме търси, въртейки глава.
— Съжалявам — промълвявам. Хапейки още по-силно устата си, потискам животинския вой, който се надига в корема ми.
Петдесет и седма глава
Шарлот
Калифорния, 17 юли 1953 година
Болката нараства като балон, който се надува до краен предел и всеки момент ще се спука. Опитвам се да я задържа в себе си, докато стиска вътрешностите ми и пълзи към гърлото ми. Не съм в състояние да я побера и когато колата спира пред участъка и полицаят ми казва, че трябва да сляза, не мога да помръдна. Накрая събирам сили и започвам да се изкачвам по стълбището, превита надве и с оковани с белезници ръце. Докато вървим с полицая по коридора, ярките флуоресцентни лампи ме гледат гневно. Спираме пред една килия. Въпреки непоносимата болка вдигам очи и виждам, че в стаята с решетките вече има някого — една жена, чийто грим се е разтекъл и е стигнал до устата ѝ, а дългите ѝ боси крака стърчат от късата ѝ дънкова пола.
Полицаят отключва белезниците и освобождава схванатите ми ръце. Веднага обгръщам тялото си тях, задържайки болката в себе си, в опитите си да се овладея. Прищракването на ключа кънти в ушите ми. Влизам в килията и се свличам на бетонната пейка. Болката вече няма къде да отиде. Балонът се спуква. Тялото ми се гърчи и от гърдите ми се изтръгват стонове.
— Млъкни, да те вземат дяволите! — изкрещява жената.
Но болката, която раздира тялото ми, става непреодолима и стоновете ми се усилват. Надявам се, че жената ще ме удари. Физическата болка няма да бъде толкова непоносима. Усещам, че жената е застанала до мен. Тя се навежда и миризмата на уиски ме удря в ноздрите. Очаквам да ме зашлеви по лицето.
— Ако продължаваш да се държиш така, ще те вкарат в шибаната лудница — прошепва в ухото ми. — И никога няма да излезеш от нея.
Иска ми се да ме беше ударила. Думите ѝ ме плашат. Поемам си дълбоко въздух и го вкарвам в корема си. Задържам го и си налагам да млъкна.
Жената се връща обратно на мястото си срещу мен. Вдигам краката си на пейката, сгъвам ги в коленете и ги притискам към гърдите си. Лежа в тази поза и се опитвам да изпразня ума си, за да не позволя на мислите си да ме разтърсят отново.
— Толкова ли е зле положението? Какво си направила? Убила си съпруга си? — Жената се смее, сякаш е казала нещо забавно. Не разполагам с думи, с които бих могла да ѝ обясня какво съм направила. — Искаш ли да знаеш защо съм тук? — Свивам се още повече, без да издам какъвто и да било звук. — Защото продавам нещо, което е мое. Откачено е, нали? Обзалагам се, че си извършила нещо, което е много по-лошо. Господ не ми е дал кой знае какъв ум, но ми е дал големи цици, дълги крака и красив задник. Човек трябва да използва това, което има, нали? След като не мога да разчитам на никого, какво трябва да направя? Да легна и да умра? — Чувам, че тя се изправя на крака и се приближава към мен. Усещам ръката ѝ върху главата си. — Загазила си здраво, нали?
Чувствам се така, сякаш някой ме е покрил с оловно одеяло. Всичко е толкова тежко. Затварям очи и изпадам в унес.
Превъртането на ключа в ключалката ме изважда от унеса. Полицаят влиза в килията заедно с една жена в бяла престилка.
— Станете, госпожо Боу-чампс. — Гласът на полицая е груб.
Поглеждам към жената, а после отново към него. Лицата им са безизразни. Обзема ме ужас. Дали ще ме затворят в лудницата?
Давам си сметка, че трябва да запазя спокойствие, да изглеждам compos mentis56. Разгъвам краката си и стъпвам на пода. Залитам, докато се опитвам да се изправя, затова ставам бавно от пейката. Виждам, че проститутката спи в седнало положение, а главата ѝ е наклонена под неудобен ъгъл. Иска ми се да я преместя, за да се чувства по-удобно, но не смея да я докосна. Излизам от килията след полицая и жената.
Тримата тръгваме по коридора и спираме пред разположеното в дъното му малко помещение.
— Къде е Сам?
Бях си обещала да изчакам, преди да задам този въпрос, да направя всичко възможно, за да изглеждам спокойна и овладяна, но трябва да знам истината.
— Ще ви обясним всичко в стаята за разпити, госпожо Боу-чампс.
Полицаят и жената сядат от едната страна на масата и ми сочат да седна срещу тях. Въртя се на пластмасовия стол и изведнъж осъзнавам, че ми се ходи до тоалетната. Не си позволявам да кажа нищо, защото съм сигурна, че отчаянието ми ще ги накара да се държат още по-жестоко с мен.