„Джей“ бе описана като млада жена наближаваща трийсетте, произхождаща от висшето общество. Образована и интелигентна, тя бе дошла в Калифорния, за да търси кариера в неназована професия и се обърнала към Шарън за лечение, поради ниско самочувствие, депресия, безсъние и усещане за празнота.
Но най-разтърсващо от всичко бе онова, което „Джей“ наричаше свои „загубени часове“. От известно време тя започнала да се събужда като след продължителен сън, за да открие, че се е озовала сама в странни места — скитайки по улиците, в кола, паркирана встрани от пътя, евтино хотелско легло или долнопробен бар.
Намерените в чантата й остатъци от билети и квитанции за взети под наем коли подсказвали, че е летяла или шофирала до тези места, но тя самата нямала никакъв спомен да го е правила. Сякаш цели дни бяха откраднати от живота й.
Шарън съвсем точно поставяше диагноза на такива изкривявания във времето, определяйки ги като „състояние на безпаметност“. Подобно на амнезията и хистерията, това е дисоциативна реакция — буквално изключване на психиката от безпокойството и конфликта. Дисоциативният пациент, изправен очи в очи пред свят, изпълнен със стресови ситуации, се самоотлъчва от него и използва всеки възможен начин за бягство.
При хистерията конфликтът се превръща в психически симптом — псевдопарализа, слепота — а пациентът често проявява т.нар. „кротко безразличие“: апатия по отношение на своята инвалидност, сякаш това се е случило на някой друг. При амнезията и състоянието на безпаметност действително има отделяне и загуба на памет. Но във втория случай „белите петна“ са краткотрайни: пациентът помни какъв е бил той или тя преди бягството, и когато излезе от това състояние, е напълно комуникативен. Единствената загадка е случилото се в периода на безпаметност.
Тормозени и пренебрегвани деца отрано се научават да се отделят от ужаса и когато пораснат са предразположени към дисоциативни симптоми. Същото се отнася за пациенти с фрагментирана или неясна самоличност. Нарцисисти. Гранични случаи.
По времето, когато Джей се появила в кабинета на Шарън, нейните периоди на безпаметност толкова зачестили — приблизително един път месечно, че тя започнала да развива страх от излизане вън от дома си и се успокоявала с барбитурати.
Шарън съставила пълна картина на заболяването, търсейки травма в ранно детство. Но Джей настоявала, че детството й било като в приказките — всякакви материални блага на тоя свят, чудесни родители, които я обичали и обожавали до деня на смъртта им при автомобилна катастрофа.
Всичко било прекрасно, твърдяла тя: не съществувало логично обяснение на нейните проблеми. Лечението би трябвало да е кратко — само една настройка и тя щяла да бъде в перфектно състояние.
Шарън бе отбелязала, че този тип екстремно отричане е съвместимо с модела на дисоциативност. Тя решила, че е неразумно да се противопоставя на Джей и предложила шестмесечен пробен период на психотерапия, но когато Джей отказала да се подлага на толкова дългосрочно лечение, се съгласила на три месеца.
Джей пропуснала първата определена среща, както и следващата. Шарън се опитала да й се обади, но телефонът не отговарял. През следващите три месеца не получила никакви вести от Джей и решила, че жената си е променила мнението. И тогава, една вечер, след прегледа на последния пациент, Джей се втурнала в кабинета на Шарън стенеща и отпусната от действието на транквилизаторите, умоляваща за преглед.
Шарън й отделила малко време, за да я успокои и чуе разказа й. Убедена, че промяна на обстановката било единственото, от което се нуждаела („бягство по своя воля“ — бе коментарът на Шарън), тя се качила на самолет до Рим, напазарувала на „Виа Венето“, вечеряла в скъп ресторант и си прекарвала чудесно, докато след няколко дни се събудила на една кална улица в покрайнините на Венеция. Дрехите й били станали на парцали, полугола, издрана и наранена, по тялото и лицето й имало засъхнали петна от сперма. Предположила, че е била изнасилена, но не си спомняла някой да я е нападал. След като се изкъпала и преоблякла, тя резервирала билет за следващия полет до Щатите и от летището направо отишла в кабинета на Шарън.
Вече си давала сметка, че е сбъркала и че се нуждаела от сериозно лечение — била готова да направи всичко, което й се препоръча.
Независимо от този проблясък на самопризнание, лечението не преминавало гладко. Джей била раздвоена за психотерапията, а отношението й към Шарън се променяло от боготворене до словесен тормоз. През следващите две години станало ясно, че раздвоението на Джей представлявало „сърцевината на нейната личност“. Тя представяла две различни физиономии: бедстващото, уязвимо сираче, молещо за подкрепа, даряващо Шарън с богоподобни качества, обсипващо я с ласкателства и подаръци и бушуващото от ярост, сквернословно леке, което твърдяло: „На теб въобще не ти пука за мен. Участваш в тая работа само за да установиш над мен огромна шибана власт“.