— Къде отидоха пациентите след затварянето?
— Предполагам в други болници, напуснах преди това.
— Ел Сегундо значи. Случайно да знаете, дали те не са били собственост на някоя по-мощна корпорация?
— Не бих се изненадала. В наши дни всичко е възможно.
Благодарих й, обадих се на моя брокер Лу Кестър в Орегон и се убедих, че „Крони Кеър“ е поделение на „Магна Корпорейшън“.
— Но се откажи да купуваш акции, Алекс. Те никога не са предлагали акции на борсата. Нито пък „Магна“.
Побъбрихме малко и след това се обадих в Кинг Соломон Гардънс. От информацията потвърдиха, че Елмо Касълмайн все още работи при тях. Но бе зает с пациент и не можеше да разговаря по телефона в момента. Оставих съобщение да ме потърси във връзка с Шърлий Ренсъм и тръгнах към студентския град.
Стигнах в офиса на Милтън Фрейжър в два. Графикът за посещенията бе празен. Почуках, но не получих отговор. Вратата не бе заключена, влязох и открих Плъха, облечен в елегантен костюм от туид. На бюрото му лежаха очила без рамки. Ползваше жълт маркер, за да подчертава пасажи от ръкопис. Завесите на прозорците бяха частично спуснати, придавайки на помещението жълтеникав оттенък. Брадата на Фрейжър бе разрошена, сякаш бе ровил из нея.
Моят професор бюрократ направи някаква гримаса и махна с ръка, което можеше да означава всичко от „Заповядай“ до „Що не вървиш по дяволите“.
Един стол с твърда облегалка гледаше към бюрото. Седнах и зачаках, докато Фрейжър продължаваше да подчертава с резки, неграциозни движения. Бюрото бе претъпкано от още ръкописи. Наведох се и прочетох заглавието на най-горния. Глава на учебник.
Той редактираше, аз изчаквах благоприятен момент. По боядисаните в бежово стени на офиса бяха окачени повече от дузина дипломи и сертификати. Над издраскания линолеум по пода се издигаха метални лавици за книги. Нищо модерно. На една от полиците бе наредена колекция от стъкленици с формалдехид, в които плуваха животински мозъци. Помещението миришеше на стара хартия и мокри гризачи.
Чаках дълго време. Фрейжър привърши единия ръкопис, вдигна друг от купчината и започна да работи по него. Появиха се нови жълти забележки, той тръсна глава, като сучеше кичури от брадата си. Въобще нямаше намерение да спира.
— Алекс Делауер — казах. — Курс 1974-та.
Той вдигна рязко глава, впери поглед в мен, оправи ревера си. Ризата му бе широка около врата, вратовръзката — ръчно изрисуван ужас и толкова стара, че отново бе дошла на мода.
Той ме изучаваше.
— Хъм. Делауер. Не мога да кажа, че си спомням.
Лъжа, но я пуснах да мине.
— Мислех, че сте студент — каза го, сякаш това обясняваше защо не ми бе обърнал внимание. Погледът му се върна към ръкописа. — Ако сте дошли за някакво сътрудничество, ще трябва да почакате. Не приемам никого без предварителна уговорка. Гоня последен срок за публикацията.
— Нов прочит ли?
Отрицание с глава.
— Ревизирано издание на „Парадигмите“.
Разрез, почукване с пръст.
„Парадигми на учението за гръбначните животни“. В последните трийсет години това бе негов запазен периметър.
— Десето издание — добави той.
— Поздравления.
— Е, да, добре, мисля, че поздравленията са си в реда на нещата. Въпреки това, човек почти съжалява, че е задължен някому за новото издание, когато стане очевидно колко тежка е задачата — строги изисквания от страна на търговски мотивирани издатели за включването на нови глави, равнодушни към липсата на тръпка, с която те са постигнати, или съгласуваността, с която са представени.
Той удари по купчината хартия.
— Търпеливото понасяне на всичките тези безсмислици ми показа колко дълбоко са проникнали ниските стандарти. Американските психолози, обучавани след шейсета нямат представа как се прави истинско изследване, да не говорим, че не могат да съставят едно граматически правилно изречение.
Кимнах.
— Дяволски срамно е когато стандартите се снижат. Започват да се случват разни странни неща.
Той вдигна поглед, раздразнен, но слушаше.
— Странни неща, като например неквалифициран търсач на слава да стане ръководител на факултет.