— Защо точно това да предполагам?
Забави отговора си, изглеждаше притеснен.
— Не е тайна, че той бе известен с определени… склонности. Нагони.
— Тези нагони бяха ли насочени към Шарън Ренсъм?
— Не, аз… Това не бяха неща, на които съм обръщал някакво внимание.
Повярвах му.
— Мислите ли, че определената му склонност й е помагала да изкарва тези отлични оценки?
— Абсолютно не. Това е просто…
— Как успя да я пробута?
— Той не я е пробутвал. Той беше неин спонсор. Оценките й бяха отлични. Неговото спонсорство бе допълнителен фактор в нейна полза — нищо необичайно. На факултетските членове винаги е разрешавано да спонсорират кандидат-студентите.
— Кога колегите от клиниката са имали такова влияние?
Дълго мълчание.
— Сигурен съм, че знаете отговора.
— Кажете ми все пак.
Той се покашля, сякаш бе готов да се изплюе. Произнесе единствена дума:
— Пари.
— Парите на Блелък, нали?
— Да, както и тези на Круз — той произхожда от богато семейство, движил се е в същия социален кръг като госпожа Блелък и хората от този сорт. Знаете колко редки са този вид контакти в академичните среди, особено в един държавен университет.
— На него се гледаше като на нещо повече от един обикновен колега от клиниката.
— Колега от клиниката, подготвен за психологическа война.
— Не ви разбрах, простете.
— Няма значение. Значи той беше вашия мост между града и парите.
— Правилно. Няма нищо срамно в това, нали?
Спомних си какво бе казал Лари за това, че Круз е лекувал едно от децата на Блелък.
— Смятате ли, че връзката му с госпожа Блелък се е дължала единствено на еднаквия социален статус?
— Доколкото ми е известно, да. Моля ви, Делауер, не правете нещо зловещо от всичко това, не забърквайте и нея. Факултетът е изправен пред потресаващи финансови ограничения. Круз донесе значителни средства със себе си и обеща да използва връзките си за получаването на щедри дарения от госпожа Блелък. Спази добросъвестно обещанието си. В замяна му предложихме безплатен пост.
— Безплатен, в смисъл че не е взимал заплата. Получил е цяла лаборатория с оборудването. За порнографските си изследвания. Истинска академична тръпка.
Той се сепна.
— Не беше толкова просто. Факултетът не се предаде като блудница. Минаха месеци, преди да потвърдим заповедта за назначението му. В ръководството се проведоха тежки дискусии, имаше забележителна опозиция и не на последно място бе моята собствена. Човекът страдаше силно от липса на академически препоръки. Рубриката му в това тъпо списание бе прекалено агресивна. Въпреки това…
— Въпреки това, на края надделя целесъобразността.
Той сучеше масури от брадата си.
— Когато чух за неговите… изследвания, си дадох сметка, че пускането му тук е било една грешка в оценката, но бе невъзможно да се поправи, без да злепоставим факултета.
— И вместо това го направихте шеф на факултета.
Той продължи да играе с брадата си. Няколко крехки косъма паднаха на бюрото.
— Да се върнем към дисертацията на Ренсъм. Как мина през критичния поглед на факултета?
— Круз дойде при мен с изискване да бъде нарушено експерименталното правило за един от неговите студенти. Когато ми каза, че тя има намерение да представи клинично проучване, веднага отказах. Той настояваше, изтъкваше отличния й успех. Каза, че тя била необикновено надарен клиницист и затова си струвало, а случаят, който искала да представи, бил уникален, съдържал значителни изследователски заключения.
— Колко значителни?
— Можели да се публикуват в специализирано списание. Въпреки това не успя да ме склони. Но продължаваше да ми оказва натиск, всеки ден ме тормозеше, идваше в кабинета ми, прекъсваше моята работа с цел да защитава тезата си. Накрая се предадох.
Накрая. Като при запълване на каса с пари.
— Когато прочетохте дисертацията, съжалихте ли за решението си?
— Помислих, че е тъпа, но не по-различна от всяко друго клинично изследване. Психологията не трябваше да излиза от лабораторията, да остане вярна на научните си корени. Не трябваше да й се позволява да се превръща в такава зле дефинирана лечителска глупост. Оставете психиатрите да се въргалят из цялата тази мръсотия.