— Вие нямахте представа, че е автобиографична?
— Разбира се, не! Как бих могъл? Никога не съм я срещал, освен на устния й изпит.
— Трябва да е бил тежък изпит. Круз, вие, като негова марионетка и външен член: Сандра Романски. Помните ли я?
— Ни най-малко. Знаете ли в колко комисии съм участвал? Ако имах и най-малка представа за някаква нередност, веднага щях да тропна с крак — можете да бъдете сигурен.
Успокоих го.
— Бях съвсем странично обвързан.
— Колко задълбочено сте я прочел?
— Не достатъчно задълбочено, все пак. — Каза го, сякаш даваше важни показания. — Повярвайте ми, едва погледнах проклетото нещо!
Слязох долу в канцеларията на факултета. Казах на секретарката, че работя с професор Фрейжър, уверих се, че досието липсва и се обадих на информацията в Лонг Айлънд, за да взема номера на колежа „Форсайт“. Тамошната администрация потвърди, че Шарън Ренсъм е посещавала училището от 1972-ра до 1975-та. Никога не бяха чували за Пол Питър Круз.
Обадих се в моята служба за някакви съобщения. Нищо от Оливия или Елмо Касълмайн. Но доктор Смол и детектив Стърджис се бяха обаждали.
— Детективът каза да не го търсите, той ще се свърже с вас — уведоми ме операторката.
Тя се изкикоти нервно.
— Детектив. Пак се забърквате в нещо интригуващо, доктор Делауер?
— Едва ли. Просто обичайната работа.
— Вашето обичайно вероятно е голямо тичане, в сравнение с моето, доктор Делауер. Приятен ден.
Един и четиридесет и три. Изчаках седем минути и се обадих на Ада Смол. Тя вдигна телефона.
— Алекс, благодаря ти, че се обади толкова бързо. Младата жена, която препоръча, Кармен Сийбър… тя дойде на два сеанса и не се появи на третия. Обаждах й се няколко пъти, накрая успях да я намеря вкъщи и се опитах да й поговоря. Но тя се дърпаше, твърдеше, че е добре и вече не се нуждае от терапия.
— Тя е добре, наистина. Пак се е оплела с някакъв наркоман и вероятно му дава всяко пени, което припечели.
— Откъде знаеш?
— От полицията.
— Ясно. — Пауза. — Е, добре, все пак ти благодаря за препоръката. Съжалявам, че не свърших работата.
— Аз съм този, който трябва да се извинява. Ти ми направи услуга.
— Няма нищо, Алекс.
Исках да я попитам дали Кармен не е хвърлила някаква светлина за смъртта на Расмусен, но предварително знаех, че няма да наруши лекарската тайна.
— Ще се опитам да й се обадя следващата седмица, но не съм оптимистка. И двамата добре знаем каква е силата на съпротивата.
Сетих се за Денис Бъркхалтър.
— Всичко, което можем да правим, е да се опитваме.
— Вярно е. Кажи ми, Алекс, ти как се чувстваш?
Отговорих мигновено.
— Направо страхотно. Защо?
— Ако нещо не съм в час, моля да ми простиш. Но и двата пъти, когато разговаряхме напоследък, ти звучеше… стегнат. Напрегнат. Под пълна пара.
Фразата, която бях използвал в терапията, за да опиша нестабилното състояние на духа, което ме обземаше в периоди на стрес. Онова, което Робин винаги наричаше хиперпространство. И успяваше да ме приласкае и успокои…
— Поуморен съм, Ада. Добре съм. Благодаря, че попита.
— Радвам се да го чуя. — Нова пауза. — Ако някога наистина се нуждаеш да споделиш нещо, на твое разположение съм.
— Ще го сторя, Ада. Благодаря, и ти се пази.
— Ти също, Алекс. Добре се грижи за себе си.
Тръгнах пеша към северния край на градчето. Спрях за чаша кафе от автомата, преди да вляза в научната библиотека.
Отново отидох при периодичния индекс. Не открих нищо за Уилям Хък Видал, освен делови статии преди съдебния процес по повод на книгата „Инвалидът милиардер“. Проследих назад в годините и намерих статия в „Тайм“ за прослушванията в Сената във връзка с разследването на генералите от Пентагона. Бях я пропуснал, докато търсех материал за Белдинг.
Видал току-що се бе появил за първи път пред комисията и списанието се опитваше да хвърли светлина върху произхода му.
Снимка в едър план показваше лицето му с по-малко бръчки и рядка руса коса. Ослепителна усмивка — хубавите зъби, които Кроти си спомняше. Очи на умно момче. Видал бе описан като „човек от хайлайфа, който заемайки доходоносния пост на консултант в киното, е демонстрирал нещо повече от липса на чар, а именно вещина и стабилни връзки“. Източници от Холивуд предполагаха, че именно той е убедил Леланд Белдинг да навлезе във филмовата индустрия.