— Аха. По-напред съм от теб. За него наистина намерих множество документация. Роден е в Ню Йорк, „Парк авеню“, ако трябва да бъдем точни. Голям апартамент, който продал през шейсет и осма. Фирмата, извършила замяната на частната собственост, откри адреса в Палм Бийч, а аз им позвъних. Не се преговаря лесно с полицията в богатските градчета — много покровителствено се отнасят към гражданите си. Казах им, че Ренсъм е станала жертва на обир, открили сме част от нейните вещи и я търсим, за да й ги върнем. Започнаха да я издирват. Нищо. Нищичко, Алекс. Така че Круз я е забърсал някъде другаде. А като стана дума за Круз, той съвсем не е бил такава звезда, както ми го описа. От моя източник в данъчното получих достъп до данъчните декларации на приятелчето. Лекарската му практика едва му е докарвала по трийсет хилядарки годишен доход, при сто долара на час. Което означава не повече от пет-шест часа седмично. Не ще да е бил прекалено ангажиран психотерапевт. Още пет хилядарки получавал от писане. Останалият половин милион бил печалба от инвестиции: акции и дивиденти, недвижимо имущество и дребно предприятийце, наречено „Криейтив Имидж Асошиейтс“.
— Порнофилми.
— Обявил го като „продуциране и мениджмънт на образователни материали“. Двамата със съпругата му били единствените притежатели на акции, декларирал е загуби в продължение на пет години и после го закрил.
— В кои години?
— Нека видя, а ето го: от седемдесет и четвърта до седемдесет и девета.
Последната година на Шарън в колежа и първите й четири в университета.
— И какво излиза, Алекс, богатото момче си е живяло от полученото наследство. Нехаен тип.
— Той се е движил по повърхността на живота на другите хора. В армията са го научили да води психологическа война.
— Той за нищо друго не е ставал. Когато бях медик, ми се напълниха очите от такива като него. В по-голямата си част, пълни боклуци. Виетнамците им се подиграваха. Както и да е, основната нишка на цялата история е, че Ренсъм се появява като твое основно гадже фантом с богат патрон. За всички други практически цели, тя е била пусната с парашут през седемдесет и първа.
— Мартини в слънчевата стая.
— Това какво значи?
— Нищо важно. Съществува още една възможност. Прегледах вестникарските материали, отразяващи случая на наркотрафикантите Лание/Джонсън. Линда и брат й са от Южен Тексас, едно градче Порт ъф Уолас. Може пък там да има някаква архива.
— Може би. Имаше ли нещо във вестниците, което Кроти да не ни е разказал?
— Единствено, че заедно с наркоудара е замесена и „Червената заплаха“ — говорело се, че Джонсън са участвали и в нелегални партии. При така създаденото настроение в страната, това трябва да е гарантирало подкрепата за разстрела. Хюмъл и Де Гранцфелд са провъзгласени за най-добрите в занаята.
— Чичо Хюмъл — отрони той. — Обадих се до Вегас. Още е жив, работи за „Магна“ — шеф на охраната в „Казбах“ и две други казина, собственост на фирмата там. Живее в голяма къща в най-хубавата част на града. Възмездие за греха, а?
— Още храна за размисъл. Били Видал и Хоуп Блелък са брат и сестра. Видал е уреждал сделки между съпруга на Блелък и Белдинг. След смъртта на съпруга й, „Магна“ я е купила доста евтиничко. След смъртта на Белдинг, Видал станал шеф на „Магна“. Госпожа Блелък обслужвала банковите сметки на Круз — вероятно защото се опитвал да излекува едно от децата й. Но по нищо не личи тя някога да е имала деца.
— Исусе! Някога да си усещал, Алекс, че ние с теб играем по правилата на някой друг? На шибания стадион, който принадлежи другиму?
Той прие да тръгне по тексаската следа и преди да затвори телефона ме предупреди да внимавам.
Искаше ми се да се обадя отново на Оливия, но наближаваше единайсет, двамата с мъжа й отдавна си бяха легнали, затова изчаках до девет на следващото утро. Позвъних в офиса, където ми съобщиха, че госпожа Брикермън е в Сакраменто по работа тази сутрин и ще се върне всеки момент.
Опитах се да се свържа с Елмо Касълмайн, но той отново бе на смяна, зает с пациент. Метнах се на севила и се отправих към областта Феърфакс, на улица „Единбург“.
Паркирах в една пресечка. Тръгнах назад и на отсрещния тротоар зърнах здрав и набит чернокож мъж. Той буташе инвалидна количка. Ускорих крачка, за да го разгледам по-добре. Бяла престилка върху сини джинси. Липсваше острата като свредел брадичка, както и обичката. Косата му бе оредяла съвсем и откриваше почти голо теме. Мускулестото тяло бе станало по-меко, лицето по-отпуснато с двойна брадичка, но физиономията бе същата, която помнех от „Рестхейвън“.