Пресякох улицата, настигнах го.
— Г-н Касълмайн?
Той спря, погледна назад. В количката имаше възрастна жена. Тя въобще не ме забеляза. Освен шапката, тя носеше закопчана догоре жилетка, а краката й бяха покрити с шарено одеяло. Косата й бе редичка и мека, боядисана изцяло в черно. Ветрецът подухваше през нея, излагайки на показ бели петна от скалпа й. Сякаш спеше с отворени очи.
— Това съм аз. — Същият висок глас. — А вие кой ли може да сте?
— Алекс Делауер. Вчера ви оставих съобщение.
— Това не ми помага много. Все още не ви познавам по-добре, отколкото преди десет секунди.
— Срещали сме се преди години. Преди шест години. В „Рестхейвън Терас“. Дойдох с Шарън Ренсъм. Посетихме сестра й Шърлий.
Жената в количката започна да подсмърча и хленчи. Касълмайн се наведе, погали я по главата, извади носна кърпичка от джинсите си и изтри носа й.
— Хайде, хайде, г-жо Липшиц, всичко е наред, той ще дойде да ви вземе.
Тя се нацупи.
— Хайде сега, г-жо Липшиц, миличка, вашите близки ще дойдат да ви вземат, не се притеснявайте.
Жената вдигна лицето си нагоре. Имаше остри черти, бе беззъба и сбръчкана като празна пазарска торба. Очите й бяха бледокафяви и с тежък грим. Върху напуканите устни бе поставено яркочервено червило. По някакъв начин изпод цялата тази разруха и козметичната маска, грейна искрица красота.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Ау, госпожо Липшиц — рече Касълмайн.
Тя издърпа одеялото чак до устата си и задъвка плата.
Касълмайн се обърна към мен и меко каза:
— Когато стигнат до определена възраст, никога не могат да се стоплят, независимо от климата. Вечно са недоволни от нещо.
Г-жа Липшиц извика. Устните й се повъртяха около една дума известно време и накрая я оформиха: „Парти!“.
Касълмайн коленичи отстрани, освободи одеялото от захапката й, уви го около нея.
— Разбира се, че ще идеш на партито, сладурче, но ще трябва да внимаваш, да не си развалиш грима, като плачеш така. Нали?
Той подпря с два пръста брадичката на старицата и се усмихна.
— Нали?
Тя го погледна и кимна.
— До-о-обре. Я колко сме красиви днес, сладурче. Съвсем издокарани и ще идем да се забавляваме.
— Парти — промълви старата жена.
— Разбира се, че ще има парти. А ти си толкова прекрасна, Клара Силия Липшиц, че ще бъдеш красавицата на вечерта. Хубавите момчета ще се редят на опашка, за да танцуват с теб.
Порой от сълзи.
— Недей, не плачи повече. Той ще те заведе на партито — трябва да изглеждаш много хубава.
Ново усилие да произнесе следващата дума:
— Късно.
— Малко по-късничко, Клара Силия. Сигурно е попаднал на задръстване, нали си спомняш какво ти разказах за всичките ония коли. Или пък е спрял пред някой цветарски магазин да ти купи красив букет. Красив букет от розови орхидеи, които знае, че ти много харесваш.
— Късно.
— Още малко — повтори той и започна да бута количката.
Аз вървях отстрани.
Той започна тихичко да пее, с приятен тенор, толкова висок, че преминаваше във фалцет.
Музиката и монотонното тракане на колелата по тротоара приспаха старицата. Главата й клюмна на гърдите.
Спряхме точно пред приюта „Кинг Соломон“. Касълмайн погледна в двете посоки и свали количката от тротоара, като продължаваше да пее.
Госпожа Липшиц спеше. Той я буташе по зеления цимент, разменяйки поздрави с някои от останалите възрастни хора, стигна до дъното на рампата и ми каза:
— Изчакайте тук. Ще се върна при вас веднага щом приключа.
Докато го чаках успях да вляза в съдържателен разговор с един старец, който твърдеше, че е участвал в битка заедно с Теди Рузвелт.
Когато Касълмайн се върна, тръгнахме обратно по алеята. Предложих да пием по чаша кафе.
— Не пия кафе. Хайде да се поразходим. Честно казано, не си спомням за вас. Не и като за някаква по-специална личност. Сещам се, че доктор Ренсъм дойде на посещение с един мъж, защото това се случи един-единствен път. — Разгледа ме. — Не, не мога да твърдя, че това сте били вие.
— Изглеждах по-различно. Имах дълга коса и брада.
Той повдигна рамене.