— Страхотно.
— Благодаря. В колежа уча кулинария. Иска ми се някой ден да имам собствено ресторантче. Свикнах да работя тук, като част от задължителния стаж.
Посочих учебника.
— На лятно училище ли сте?
Тя се намръщи.
— Последни изпити. Тестовете не са моя специалитет. Още кафе?
— Разбира се. Днес е доста спокойно.
— Така е всеки ден. През сезона на брането. От септември до януари имаме много туристи в почивните дни. Но не е като по-рано. Хората знаят за брането на череши в Бомонт, но не сме направили достатъчно реклама. По-рано не бе така. Селото е построено през 1867-ма. Хората бяха свикнали да се прибират вкъщи с пълни кошници ябълки. Но хората от големия град дойдоха и накупиха земи. Не се полагат грижи.
— Забелязах измрелите овощни градини по пътя насам.
— Не е ли тъжно? Ябълките се нуждаят от грижи, точно като децата. Всичките онези лекари и адвокати от Ел Ей и Сан Диего купиха градините, за да не плащат данъци, а после просто ги оставиха да загинат. Ние се опитвахме — моето семейство и аз — да разработим отново това място. Вестникът на Ориндж Каунти „Реджистър“ можеше да пусне материал за нас, това би ни помогнало. Междувременно продължаваме да произвеждаме конфитюр и мед, получаваме все повече поръчки по пощата. Освен това аз готвя за пътниците и хората от селскостопанската комисия, които минават насам, като си изкарвам и стажа по този начин. Вие да не сте държавен служител?
— Не. А ламата откъде е?
— Седрик ли? Той е наш, на моето семейство. Къщата ни е зад кошарата му. Мама и братята ми точно сега са там, оформят зоологическата градина. Следващото лято вече ще имаме напълно обзаведена зоологическа градина с всякакви животни. Ще развлича малките деца, докато родителите им пазаруват. Седрик ни е любимец. Татко го купи. Той е доктор в Юкайпа. Там живеем и ние през по-голяма част от времето. Мина един цирк — цигани или нещо подобно, с онези шарени каравани. Те се установиха в една от нивите, дигнаха шатра. Един от мъжете си изкриви гръбнака, докато правеше акробатичен номер. Татко му го намести, но мъжът нямаше с какво да плати, затова татко взе Седрик вместо пари. Той обича животните. И тогава ни дойде идеята за зоологическа градина. Сестра ми учи животновъдство. Тя ще ръководи зоопарка.
— Звучи страхотно. Вашето семейство ли притежава цялото селище?
Засмя се.
— Иска ми се да е така. Не, само къщата, кошарата на Седрик и тези задни магазинчета. Предните магазини са собственост на други хора, но те не идват често. Грани от магазина за сувенири умря миналото лято, а семейството й още не е решило какво искат да правят. Никой не вярва, че нещата в Уилоу Глен могат да се променят, но ние сме длъжни да опитаме.
— Според указателната табелка, тук би трябвало да живеят 432 души. Къде са останалите?
— Мисля, че броят е преувеличен, но има и други семейства. Неколцина са градинари, а останалите работят долу в Юкайпа. Всички са в другия край на селцето. Трябва да идете дотам.
— Зад дърветата ли?
Отново се разсмя.
— Да. Трудно е да се види, нали? Приличат на хора в капан. — Тя погледна чинията ми. Задъвках в отговор, преместих я настрани полупълна. Тя не се предаваше. — Няма ли да обядвате? Сготвила съм преди двайсет минути.
Гледаше ме толкова жадно, че не можах да откажа.
— Разбира се.
Сложи пред мен огромно квадратно маслено тесто заедно с лъжица.
— Много е тежък и ще бъде по-добре, отколкото с вилица. — После отново сипа кафе в чашата ми.
Напълних устата си с пай. Ако бях гладен, би било великолепно. Имаше прекрасен вкус и аз не пропуснах да я похваля. Тя засия.
— О, благодаря ви много, господине. Ако искате още едно парче, ще ви го завия за вкъщи. Направила съм достатъчно, а лакомите ми братя ще го излапат без дори да ми благодарят.
Потупах се по стомаха.
— Нека видя как ще се оправя и с този.
След като се преборих с още няколко хапки, тя попита:
— Щом не сте някой шеф, какво ви доведе тук горе?
— Търся някого.
— Кого?
— Шърлий и Джаспър Ренсъм.
— Какво искате от тях?
— Те са свързани с моя приятелка.
— Как са свързани?
— Не съм сигурен. Може би са нейни родители.
— Не ще да ви е много близка приятелка.
Оставих лъжицата.
— Доста е сложно, Уенди. Знаеш ли къде мога да ги намеря?