Половината от земята бе засадена с ябълкови дървета. Около дузина фиданки бяха събрани накуп и етикетирани. Една жена стоеше до тях и ги поливаше с градински маркуч, свързан с водния резервоар. Водата се лееше между пръстите й, изглеждаше сякаш тя пръска, подхранвайки дърветата със соковете на своето тяло. Водата се стичаше на земята, правеше си кални улеи, после се превръщаше в кална пяна.
Тя не ме бе чула. Около шейсетгодишна, тантуреста и много ниска — около метър и петдесет, със сива коса, подстригана по момчешки късо, с равни, тъпи черти. Бе кривогледа, със зяпнала уста, което подчертаваше увисналата челюст. Гъсти косми покриваха брадата й. Носеше риза на сини щампи от материя, много напомняща на спално бельо. Подгъвът на ризата тук-таме беше провиснал. Бе сграбчила маркуча с две ръце, сякаш бе жива змия и се бе задълбочила в поливането.
— Здравейте — казах аз.
Тя се обърна, примигна няколко пъти и вдигна маркуча, както си пръскаше. Водата се насочи към ствола на една от фиданките.
Усмивка. Простодушна.
Махна с ръка, колебливо, като дете, срещащо непознат.
— Здравейте — повторих.
— Здрасти. — Имаше лоша артикулация.
Приближих се.
— Вие ли сте госпожа Ренсъм?
Това кръстоса очите й.
— Шърлий?
Няколко резки кимвания.
— Туй съм аз. Шърлий. — Във възбудата си изтърва маркуча и той започна да се върти и пръска. Опита се да го сграбчи, не успя, но получи пълна струя вода в лицето. Вдигнах калния гумен кабел, извих го, измих мръсотията и отново й го върнах.
— Благодаря. — Отри лице в ризата, за да го избърше.
Извадих чиста носна кърпичка.
— Благодаря. Сър.
— Шърлий, моето име е Алекс. Приятел съм на Шарън.
Бях се приготвил за изблик на мъка, но получих още една усмивка. По-лъчезарна.
— Красивата Шарън.
Заболя ме сърцето. Насила изричах думите, едва преглътнах миналото време.
— Да, тя е красива.
— Мойта Шарън… писмо… да го видиш?
— Да, искам.
Погледна надолу към маркуча и се отнесе в мисли.
— Чакай.
Бавно, предпазливо, тя се отдалечи от фиданките и се насочи към водния резервоар. Отне й много време, докато затвори канелката и още повече, за да навие маркуча на земята. Когато бе готова, погледна към мен с гордост.
— Великолепно — казах. — Хубави дървета.
— Красиви. Ябълки. Госпожа Лайдекър ги даде на Джаспър. Дървенца — бебенца.
— Вие сами ли ги отглеждате?
Кикот.
— Не. Гейбиъл.
— Гейбриъл?
— Да.
— Мога ли да видя онова писмо от Шарън?
— Да.
Последвах тътрещата се походка на плоските ходила към една от колибите. Стените бяха неизмазани, напукани и с влажни петна. Подът бе от талашит, таванът — чиста ламарина. Преграда от снаждани летви разделяше на две пространството. Едната половина бе кухня — с хладилник, електрически котлон, антична пералня на колелца. До хладилника бяха оставени кутии с прах за пране и препарат против насекоми.
Другата половина бе стая с нисък таван, застлана с оранжев мокет. Легло от боядисано в бяло ковано желязо и постлано с войнишки одеяла, почти заемаше цялото помещение. Одеялото бе опънато и добре подпъхнато като в казарма. До едната стена имаше електрически нагревател. Слънцето се процеждаше златно и нежно през закритите с восъчна хартия прозорци. Мястото блестеше от чистота.
Единствената друга мебел бе малък скрин от необработен бор. Върху него бе поставена кутия от тебешири, заедно с няколко молива, почти изцяло изтъпени и купчинки листове за писане — изрядно подредени и затиснати с камък. Най-горният лист бе рисунка. Ябълки. Примитивни. Детски.
— Ти ли я нарисува, Шърлий?
— Джасп. Той добър рисувач.
— Да, той е добър. Къде е той сега?
Тя напусна колибата и посочи към работилничката.
— Работи.
— Ясно.
— Рисува много добре.
Кимнах в знак на съгласие.
— Писмото, Шърлий.