— О! — Усмивката й стана по-широка, чукна се с пръст по главата. — Забравям.
Върнахме се в спалнята. Тя отвори едно от чекмеджетата на скрина. Вътре имаше прецизно подредени по височина редици с бельо — същото като онова, което видях проснато на въжето. Тя пъхна ръката си под дрехите, извади плик и ми го подаде.
Зацапан от отпечатъци на пръсти, изтънял като салфетка. Пощенската марка — от Лонг Айлънд, Ню Йорк, 1971-ва. Адресът бе написан с огромни главни букви:
Г-Н И Г-ЖА ДЖАСПЪР РЕНС
СЕЛСКИ ПЪТ №4
УИЛОУ ГЛЕН, КАЛИФОРНИЯ
Вътре имаше един-единствен лист бяла канцеларска хартия. На гърба на писмото бе написан следния адрес:
ЖЕНСКИ УЧИТЕЛСКИ КОЛЕЖ „ФОРСАЙТ“
ИМЕНИЕ „УУДБЪРН“
ЛОНГ АЙЛЪНД, Н. Й. 11946
Същите главни букви бяха използвани и за текста на писмото:
СКЪПИ МАМЕ И ТАТЕ,
ВЕЧЕ СЪМ В УЧИЛИЩЕ. ПЪТУВАНЕТО СЪС САМОЛЕТ МИНА ДОБРЕ. БЕШЕ ХУБАВО. ВСИЧКИ СА МИЛИ С МЕН. ХАРЕСВА МИ, НО МНОГО МИ ЛИПСВАТЕ.
МОЛЯ ДА ЗАПОМНИТЕ ДА ПОПРАВИТЕ ПРОЗОРЦИТЕ ПРЕДИ ДА ДОЙДАТ ДЪЖДОВЕТЕ. ТЕ МОЖЕ И ДА ПОДРАНЯТ, ЗАТОВА, МОЛЯ, БЪДЕТЕ ВНИМАТЕЛНИ. НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ КАК СЕ НАМОКРИХТЕ МИНАЛАТА ГОДИНА. АКО ИМАТЕ НУЖДА ОТ НЕЩО ГОСПОЖА ЛАЙДЕКЪР ЩЕ ПОМОГНЕ. ТЯ КАЗА, ЧЕ ЩЕ ПРОВЕРИ ДАЛИ СТЕ ДОБРЕ.
ТАТЕ, БЛАГОДАРЯ ЗА ХУБАВИТЕ РИСУНКИ. ГЛЕДАХ ГИ, КОГАТО БЯХ В САМОЛЕТА. И ДРУГИ ХОРА ГИ ВИДЯХА И КАЗАХА, ЧЕ СА ХУБАВИ. ДОСТАТЪЧНО ХУБАВИ, ТА СТАВАТ ЗА ЯДЕНЕ. ПРОДЪЛЖАВАЙ ДА РИСУВАШ И МИ ИЗПРАТИ ОЩЕ. ГОСПОЖА ЛАЙДЕКЪР ЩЕ ВИ ПОМОГНЕ ДА МИ ГИ ИЗПРАТИТЕ.
НАИСТИНА МИ ЛИПСВАТЕ. ТРУДНО МИ БЕ ДА ВИ НАПУСНА, НО АЗ НАИСТИНА ИСКАМ ДА СТАНА УЧИТЕЛКА И ЗНАМ, ЧЕ И ВИЕ ГО ИСКАТЕ. ТОВА Е ХУБАВО УЧИЛИЩЕ. КОГАТО СТАНА УЧИТЕЛКА ЩЕ СЕ ВЪРНА ДА ПРЕПОДАВАМ В УИЛОУ ГЛЕН. ОБЕЩАВАМ ДА ПИША. ГРИЖЕТЕ СЕ ЗА СЕБЕ СИ.
С ЛЮБОВ,
Прибрах писмото обратно в плика. Шърлий Ренсъм ме гледаше и се усмихваше. Минаха няколко секунди, преди да мога да проговоря.
— Хубаво писмо, Шърлий. Красиво писмо.
— Да.
Подадох й го обратно.
— Имаш ли още?
Тя поклати глава.
— Имахме много. Дойдоха големи дъждове и хоп. — Махна с ръка. — Всичко измиха. Кукли, играчки, документи. — Посочи към прозорците от восъчна хартия. — Дъждът влиза вътре.
— Защо не сложите стъклени прозорци?
Засмя се.
— Госпожа Лайдекър казва „стъкло, Шърлий. Стъклото е хубаво. Здраво. Опитай“. Джасп казва „не и не“. Джасп харесва въздуха.
— Госпожа Лайдекър май е добра приятелка.
— Да.
— Беше… приятелка и на Шарън също?
— Учителка. — Тя си чукна по челото. — Истински умна.
— И Шарън искаше да стане учителка — казах. — Отиде в училище в Ню Йорк, за да стане учителка.
Кимване.
— Колежа „Фор-сет“.
— „Форсайт“ ли?
Кимване.
— Много далече.
— След като стана учителка, тя върна ли се в Уилоу Глен?
— Не. Много умна. Калфърна.
— Калифорния ли?
— Да. Много далече.
— Тя писа ли ви от Калифорния?
Поглед, изпълнен с безпокойство. Съжалих за въпроса.
— Да.
— Кога се чухте за последен път с нея?
Започна да гризе пръста си, изви устни.
— Коледъ.
— Миналата Коледа ли?
— Да. — Неубедено.
Тя бе говорила за писмо от преди шестнайсет години, сякаш току-що е пристигнало. Мислеше, че Калифорния е някакво далечно място. Чудех се дали може да чете и попитах:
— Коледа преди много време ли?
— Да.
Нещо друго върху скрина привлече вниманието ми — ъгълче на синя бланка за съобщения под рисунките с ябълки. Извадих го. Спестовна книжка от банка в Юкайпа. Тя сякаш не обърна внимание на вмешателството ми. Въпреки това се чувствах като крадец, но отворих книжката.
Преводи с няколкогодишна давност, правени по един и същи начин: петстотиндоларови вноски на първо число всеки месец. Много рядко теглене на суми. Общият сбор — 78 000 долара под опеката на Джаспър и Шърлий Ренсъм, съсобственици. Попечител — Хелън А. Лайдекър.
— Пари — рече Шърлий. Горда усмивка.
Оставих обратно книжката там, откъдето я бях взел.
— Шърлий, кога се роди Шарън?
Неразбиращ поглед.
— Ти ли я роди? Тя от твоя корем ли излезе?