Чекмеджетата се бяха изметнали и трудно се отваряха. Най-горното бе празно, с изключение на още буболечки. Така бе и с всички останали.
От входа се чу звук. Джаспър и Шърлий стояха там прегърнати, като изплашени от наближаващата буря деца.
— Нейната стая — казах. — Точно както я е оставила.
Шърлий кимна. Джаспър гледаше към нея и повтаряше движенията й.
Опитах се да си представя как Шарън е живяла с тях. Как са я отгледали. „Мартини в слънчевата стая…“
Засмях се, за да прикрия тъгата. И те ми се усмихнаха, също прикривайки сервилно безпокойство. В очакване на следващата ми заповед. Много още имах да ги питам, но знаех, че бях получил толкова отговори, колкото въобще бе възможно. Видях страха в очите им, затърсих правилните думи.
Преди да ги налучкам, нечия фигура изпълни рамката на вратата.
Той не бе много по-голям от дете — на седемнайсет или осемнайсет, лицето му все още имаше бебешко изражение, а по бузите — само прасковен мъх, но бе огромен. Около два метра, стотина килограма, вероятно двайсетина от тях бяха детски тлъстинки, с розова кожа и як врат, по-широк от кръглото му лице. Русата му коса бе подстригана по последна мода. Направил бе безуспешен опит да отгледа мустаци. Устните му бяха тънки и извити, очите — полупритворени от розовите бузи. Носеше изтъркани джинси и много-много голяма черна каубойска риза с бели тегели и седефени копчета. Ръкавите бяха навити колкото е възможно най-високо до средата на розовите му ръце. Мускулите му бяха мощни като моите бедра. Той стоеше зад двамата Ренсъм, потеше се и излъчваше топлина и бръснарски одеколон.
— Кой сте вие? — Гласът му бе носов, още не бе станал мъжки.
— Казвам се Алекс Делауер. Приятел съм на Шарън Ренсъм.
— Тя вече не живее тук.
— Знам. Дойдох от…
— Той притеснява ли ви? — каза със заповеднически глас на Шърлий.
Тя примигна.
— Здравей, Гейбиъл.
Момчето смекчи тона си, повтори въпроса, сякаш вече бе свикнал да постъпва така.
Шърлий отговори:
— Той харесва рисунки на Джасп.
— Гейбриъл — казах. — Не съм дошъл да причинявам…
— Не ме интересува за какво сте дошъл. Тези хора са… специални. Към тях трябва да се отнасят специално.
Той постави по една огромна лапа на раменете на всеки от двамата Ренсъм.
— Твоята майка ли е госпожа Лайдекър?
— И какво от това?
Той настръхна, а очите му се присвиха. Като изключим ръста му, всичко бе комично — малко момче си играе на мъжага.
— Моята майка какво общо има с това?
— Тя е била учителка на Шарън. Аз бях приятел на Шарън. Искам да поговоря с нея за някои неща. Неща, които не би трябвало да се обсъждат в присъствието на тази компания. Сигурен съм, знаеш какво искам да кажа.
Изразът на лицето му потвърди казаното от мен.
Той освободи малко входа и каза:
— Мама не се нуждае от повече тревоги.
— Нямам намерение да я тревожа. Просто да поговорим.
Помисли за малко и рече:
— Добре, господине. Ще ви заведа при нея. Но ще присъствам през цялото време, затова не си правете някакви сметки.
Изцяло освободи пътя. Слънцето отново започна да свети.
— Хайде, приятели. Ще трябва да се върнете при онези дръвчета, да сте сигурни, че всяко от тях е добре напоено — заповяда той на Джаспър и Шърлий.
Те погледнаха нагоре към него. Джаспър му подаде рисунка.
Той рече:
— Страхотно, Джасп. Ще я прибавя към колекцията си. — Правеше мимики с устни и бавно произнасяше фразите. После мъжът дете се наведе и потупа по главата детето мъж. Шърлий сграбчи ръката му, а той нежно я целуна по челото.
— Вие да се пазите, чувате ли? Продължавайте да поливате онези дръвчета и скоро ще има какво да берем заедно, нали? И не разговаряйте с непознати.
Шърлий кимаше непрестанно, после плесна с ръце и се изкикоти. Джаспър се усмихна и му подаде друга рисунка.