— Пак ти благодаря. Ще запазя хубавите ти творби, Рембранд.
— Хайде — обърна се той към мен.
Тръгнахме си. Джаспър затича след нас, мучейки някакви звуци. Спряхме. Той ми подаде рисунка и се дръпна засрамен.
Вдигнах слабата му брадичка с ръка и произнесох с устни: „Благодаря ти“. Направих го бавно и отчетливо, точно както момчето. Усмивката на Джаспър каза, че той е разбрал. Подадох му ръка. Този път и той подаде неговата и слабо се здрависахме.
— Хайде, господине. Оставете ги — рече Гейбриъл.
Потупах ръката на дребния човечец, освободих моята и последвах Гейбриъл в посока към върбите, подтичвайки, за да съм в крачка. Преди да минем под зелените клонаци, аз се обърнах и видях двамата хванати ръка за ръка, застанали в средата на техния кален двор. Гледаха втренчено след нас, сякаш бяхме изследователи пътешественици, тръгнали към някакви нови светове, които те не се надяваха някога да видят.
26
Той бе паркирал голям стар мотоциклет „Триумф“ зад моя „Шевролет Севил“.
На ръкохватките висяха две каски. Едната — като захаросана червена ябълка, другата — като американското знаме. Сложи червената и ритна с крак стартера.
— Кой ви каза, че съм тук? Уенди ли?
Прокара ръка по четината си и направи опит да си придаде важен вид.
— Ние взаимно се пазим, господине.
Даде газ на мотоциклета, вдигна пушилка прах след себе си и се понесе над изсъхналите плевели. Скочих в автомобила и го последвах толкова бързо, колкото ми бе възможно. Изгубих го от поглед, минах покрай изоставената преса и след секунда го открих, устремен към селото. Минахме покрай пощенска кутия с неговото фамилно име, но той продължи към училищната сграда, където намали скоростта и даде десен мигач. На входната алея спря, започна да се върти на място и накрая изключи мотора пред стълбите на училището.
Изкачи се, взимайки по три стъпала наведнъж. Последвах го и забелязах дървена табелка близо до входа.
УЧИЛИЩЕ УИЛОУ ГЛЕН
СЪЗДАДЕНО ПРЕЗ 1938-МА
НЯКОГА ЧАСТ ОТ РАНЧОТО НА БЛЕЛЪК
Шрифтът бе „Рустик“, буквите — прогорени в дървото. Също като на табелката „Ла Мар Роуд — частен път към Холмби Хилс“.
Гейбриъл отвори вратата и я остави да се люшка зад гърба му. Изтичах, хванах я и влязох в просторна училищна стая с високи тавани, напоена с мириса на боички за рисуване и подострени моливи. Върху светло боядисаните стени имаше плакати със здравни съвети и рисунки с пастели. Ябълки нямаше. На трите стени висяха черни дъски, под тях — „Указанията на Палмър по краснопис“. Над един огромен стенен часовник, който показваше 4:40, бе окачено американското знаме. Срещу всяка от черните дъски бяха разположени по десетина дървени чина — от старомодните, с тесни табли и места за мастилниците.
Учителското бюро бе обърнато с лице едновременно към трите групи чинове. Русокоса жена с молив в ръка седеше на бюрото. Гейбриъл бе застанал над нея, шепнейки. Когато ме видя, тя се изправи и се покашля.
Изглеждаше малко над четиридесетте, с къса, чуплива коса и квадратни рамене. Носеше бяла блуза с къси ръкави. Ръцете й, загорели от слънцето, бяха пухкави и завършваха с изискани пръсти с маникюр.
Гейбриъл й прошепна нещо.
Тя се изправи. Беше над метър и осемдесет и по-възрастна, отколкото ми се стори първоначално, към петдесетгодишна. Бялата блуза бе затъкната в дълга до коленете кафява ленена пола. Имаше тежък бюст, много тънка талия, която подчертаваше ширината на раменете й. Под тена имаше слой руменина — намек за същия коралов нюанс, който покриваше сина й, като безконечен слънчев загар. Лицето й бе продълговато, с приятно изражение, подчертано с грижливо положен грим, месести устни и огромни, лъчезарни очи, с цвят на кехлибар. Носът й бе изпъкнал, брадичката — с трапчинка, издаваща решителен нрав. Физиономия на честен и строг човек, преживял много бури.
— Здравейте — каза тя, без топлота в гласа. — С какво мога да ви помогна, господине?
— Исках да поговорим за Шарън Ренсъм. Казвам се Алекс Делауер.
Само като чу името ми, нещо в нея се промени.
— О! — възкликна тя с по-слаб глас.
— Мамо — рече Гейбриъл като я хвана под мишница.
— Всичко е наред, скъпи. Върви си вкъщи и ме остави да поговоря с този човек.
— Няма начин, мамо. Та ние не го познаваме.
— Всичко е наред, Гейб.
— Ма-а-мо.