— Гейбриъл, щом ти казвам, че всичко е наред, значи е така. Сега кротичко си върви вкъщи и се заеми със задълженията си. Старите дръвчета в лехата с тикви трябва да се поокастрят. Има и достатъчно царевица за люспене, ресите на тиквата също трябва да се привържат към колчета.
Той измуча и ме дари със страшен поглед.
— Тръгвай, Гейби — рече му тя.
Измъкна ръката си изпод нейната, хвърли ми още един убийствен поглед, после извади халката с ключовете и се затътри навън, мърморейки.
— Благодаря ти, миличък — извика тя след затварянето на вратата.
Когато вече си бе тръгнал, тя каза:
— Загубихме господин Лайдекър миналата пролет. Оттогава Гейб се мъчи да замести татко си, но се страхувам, че става прекалено грижовен.
— Добър син.
— Прекрасен. Но все още е само едно дете. Когато хората го видят за първи път, остават поразени от ръста му. Не могат да повярват, че е само на шестнайсет. Не чух да пали мотора, а вие?
— Не.
Доближи се до прозореца и извика:
— Казах да се връщаш у дома, Гейбриъл Лайдекър. Преди да съм се прибрала, лозите трябва да са подпрени с колчета или ще се разправям с теб, момченце.
Отдолу се чуха протестни звуци. Тя застана на прозореца с ръце на хълбоците.
— Такова бебе е — рече тя с любов. — Вероятно грешката е моя. С братята му бях много по-строга.
— Колко деца имате?
— Пет. Пет момчета. Всички, освен Гейби, са женени и се отделиха. Подсъзнателно вероятно искам да го запазя мъничък.
— Хуквай — извика тя и отвори прозореца. Ревът на мотора изпълни стаята.
Когато тишината се възстанови, тя се здрависа с мен и се представи.
— Аз съм Хелън Лайдекър. Извинете, че не ви посрещнах както трябва. Гейб не ми каза кой сте и за какво сте дошъл. А само, че някакъв непознат от големия град слухти около дома на Ренсъм и желае да разговаря с мен. — Тя посочи към чиновете. — Ако нямате нищо против, моля седнете на някой от тях.
— Веднага изникват спомени — казах, свивайки се на едно място от първата редица.
— О, така ли? Посещавал ли сте такова училище?
— Имахме повече от една стая, но обзавеждането беше подобно.
— Къде бе това, доктор Делауер?
„Д-р Делауер“. Не й бях съобщавал титлата си.
— В Мисури.
— Значи сте от Средния Запад. Аз произхождам от Ню Йорк. Ако някой ми бе казал, че ще свърша дните си в такова заспало малко селище като Уилоу Глен, щях да си помисля, че е луд.
— Къде в Ню Йорк?
— Лонг Айланд. Хемптън — не е богаташки квартал. Родителите ми обслужваха безделниците богаташи.
Тя се върна към бюрото си и седна.
— Ако сте жаден отзад има хладилник, пълен с безалкохолни. Но се боя, че остана само мляко с какао и оранжада. — Засмя се и отново се подмлади. — Толкова пъти съм го повтаряла, че трайно ми се е забило в съзнанието.
— Не, благодаря. Обядвах обилно.
— Уенди е чудесна готвачка, нали?
— И прекрасна предохранителна система.
— Както вече казах, доктор Делауер, това е едно заспало малко селце. Всеки знае всичко за останалите.
— Това включва ли познание за Шърлий и Джаспър Ренсъм?
— Особено за тях. Те се нуждаят от специални грижи.
— Особено сега.
Лицето й помръкна, сякаш изведнъж някой го наряза на късчета.
— О, божке! — изхлипа и отвори чекмеджето на бюрото. Извади избродирана носна кърпичка и изтри очите си. Когато отново ги обърна към мен, скръбта ги бе направила още по-големи. — Те не четат вестници. Едва се справят с главните букви. Сега аз ще трябва да им съобщя.
Нямах какво да отвърна.
— Тя бе всичко, което притежаваха. И аз. Превърнах се в тяхна майка. Знам, че ще трябва да се справя с това.
Притисна кърпичката към лицето си, сякаш налагаше лапа.
— Моля да ме извините. Потресена съм както в деня, когато го прочетох — онова бе ужас. Просто не мога да повярвам. Тя бе толкова красива, толкова жизнена.
— Да, такава беше.
— За добро или за зло аз бях тази, която я отгледа и възпита. А сега тя си е отишла, унищожена. И най-вече сякаш никога не е съществувала. Такава проклета, грозна загуба. Като се замисля за това, ме обхваща ярост към нея. Което не е честно. Това бе нейния живот. Тя никога не ме е молила за онова, което й дадох, никога… О, не зная!
Извърна лице. Гримът й бе започнал да се размазва.