— Това бе нейния живот. Но тя остави много хора да скърбят.
— По-силно е от скръб. Тъкмо го бях надживяла. Нещо по-лошо е. Мислех, че я познавам като дъщеря, но през всичкото това време тя вероятно е таила у себе си много болка. Нямах представа — никога не я изрази.
— Никой не знаеше. Тя никога не показа истинската си същност.
Вдигна ръце и ги остави да паднат като ненужен товар.
— Какво е могло да бъде чак толкова ужасно, та тя да загуби надежда?
— Не знам. Точно затова съм тук, госпожо Лайдекър.
— Хелън.
— Алекс.
— Алекс — каза тя. — Алекс Делауер. Колко странно да те срещна след толкова години. По някаква причина усещам, че те познавам. Всичко ми разказа за теб — колко много те обичаше. Тя те бе приела като единствената истинска любов в живота си, макар и да знаеше, че никога няма да се осъществи, заради сестра ти. Въпреки това ти се възхищаваше толкова дълбоко за начина, по който си се посветил на Джоан.
Тя изглежда бе схванала шокираното изражение на лицето ми като болка, защото ме дари с поглед, изпълнен със съчувствие.
— Джоан — казах.
— Бедното създание. Как е тя?
— Все същото.
Кимна с тъга.
— Шарън знаеше, че състоянието й никога няма да се подобри. И макар твоето пълно отдаване на Джоан да означаваше, че ти никога не би могъл да се посветиш изцяло на друга, тя пак ти се възхищаваше. Ако не друго, то поне засилваше любовта й към теб. Говореше за теб като за светец. Чувстваше, че този вид семейна лоялност е толкова рядка в наши дни.
— Едва ли съм светец.
— Но си добър човек. А старото клише си остава все така валидно: „Рядко се срещат“. — На лицето й се изписа разсеяно изражение. — Господин Лайдекър бе същия. Темерут, инат датчанин, но със златно сърце. У Гейб има такава доброта — той е мило момче. Само се моля ранната загуба на татко му да не го направи по-груб.
Тя се изправи и приближи към една от черните дъски. Избърса с парцала няколко драсканици. Движението сякаш я изтощи. Върна се към стола си, оправи листове върху бюрото и каза:
— Година на тежки загуби. Бедните Шърлий и Джаспър. Ужасявам се да им кажа. Но това е мое задължение. Промених живота им, а сега промяната изкова трагедия.
— Няма причина да се самообвинявате…
— Моля ви — каза меко. — Знам, че не е разумно, но тази мисъл не ме оставя да спя. Ако не се бях намесила в живота им, нещата щяха да са по-различни.
— Но не и непременно по-добри.
— Кой знае? — Очите й бяха пълни със сълзи. — Кой знае?
Тя погледна часовника на стената.
— Цял следобед се занимавах с оценяване на писмени работи. Трябва малко да се поразкърша.
— И аз.
Когато слизахме по училищното стълбище, посочих дървената табелка.
— Ранчото на Блелък. Те не се ли занимаваха с корабостроене или нещо подобно?
— Стомана и пътно строителство. Никога не е била истинско ранчо. В началото на двайсетте години са се конкурирали със „Съдърн Пасифик“ за железопътния транспорт, свързващ Калифорния с останалата част на страната. Те съживиха Сан Бернардино и Ривърсайд с междуселищния път и купиха големи парцели земя от двата окръга — глухи селища по онова време. Платиха големи суми, за да откупят земята на Уилоу Глен от ябълковите плантатори, които се бяха заселили тук от времето на Гражданската война. В резултат се образува голямо имение, което те нарекоха ранчо. Но никога не засадиха или отгледаха нещо тук, просто го оградиха и поставиха охрана. А железопътната линия въобще не бе изградена — Голямата депресия. След Втората световна война започнаха да разпродават някои от по-малките парцели. Но няколко от големите терени бяха грабнати от друга корпорация.
— Коя?
Чукна се по главата.
— Някакъв авиационен концерн — онзи, който бе ръководен от смахнатия милиардер Белдинг. — Тя се усмихна. — А това, доктор Делауер, бе вашия урок по калифорнийска история за днес.
Стигнахме до игрището, промушихме се между люлки и пързалки, насочихме се към гората, която покриваше подножието на планината.
— „Магна“ още ли притежава земи тук?
— Много земи. Но те няма да продават. Хората се опитаха. За добро или за зло те задържат Уилоу Глен като забутано местенце. Повечето от старите фамилии се предадоха, разпродадоха на богати лекари и адвокати, които използваха градините за намаляване на данъците и ги изоставиха. Запушиха напоителните канали, никакво обрязване, никакво ашладисване. Мнозина от тях дори не си правят труда да дойдат и приберат реколтата. На някои места земята е изпръхнала и се е втвърдила като цимент. Малцината градинари, които останаха, се обезвериха и станаха подозрителни — убедени са, че това е част от някаква конспирация за съсипване на нещата, така че гражданите да могат да купят каквото е останало на ниски цени и да си направят кооператив или нещо друго.