— Последното й посещение бе през 1974-та. Тъкмо бе завършила колежа, приета бе в университета и се преместваше в Лос Анджелис. Направих малко парти в нейна чест у дома. Господин Лайдекър и момчетата се бяха пременили в чисто бели ризи и вратовръзки, а аз бях купила нови дрехи за Шърлий и Джаспър. Като пристигна, Шарън изглеждаше прекрасно, истинска принцеса. Донесе подаръци за всички ни. За Шърлий дървен несесер, ръчна изработка, за Джаспър — комплект фини моливи от Англия. Подари им и снимка от дипломирането — облечена в черната тога и шапката с пискюла.
— Не я видях в бараката.
— Не, те успяха да я загубят. Както стана и с парите. Никога не са знаели какво имат и досега не им е ясно. Разбирате, че на Шарън не й бе тук мястото. Цяло чудо е, че е оживяла, преди да я открия.
— Шърлий ми показа писмо. Колко често им пишеше?
— Нередовно, а и нямаше смисъл. Те бяха полунеграмотни. Но на мен редовно се обаждаше, за да се осведоми как са. Тя наистина ги обичаше.
Хвърли листото.
— Толкова й бе трудно, моля ви да го проумеете. Тя наистина тежко преживя раздялата. Чувството за вина направо я съсипваше. Казах й, че е направила правилния избор. Каква бе алтернативата? Да остане за цял живот болногледачка ли? — Спря се. — О, толкова съжалявам. Това бе безсмислено.
За миг се изненадах от нейния срам.
— Джоан — сетих се.
— Мисля, че твоята вярност е прекрасна.
Вдигнах с безразличие рамене.
— Не се оплаквам от своя избор.
— Да, Шарън каза, че е така. И това ми беше мисълта. Тя бе длъжна сама да взима своите собствени решения. Не би трябвало да е обвързана от някакво странно стечение на обстоятелствата.
— Кога ви разказа за Джоан?
— Около шест месеца след партито по случай дипломирането, през първата година в университета. Обади се да пита за Шърлий и Джаспър, но звучеше разтревожена. Стори ми се, че мисълта й бе заета с нещо друго. Попитах дали не иска да се видим и за моя изненада отговори утвърдително. Срещнахме се на обяд в Редландс. Вече приличаше на жена с професия. Добре облечена, пораснала. Но без настроение — един тъжен ангел. Попитах я за причината. Тя отвърна, че е срещнала мъжа на своите мечти, доста време отдели, за да те опише подробно. Казах й, че звучи прекрасно, но тогава защо е тъжна? И тогава ми разказа за Джоан, защо никога няма да се осъществи връзката ви, заради Джоан.
— Обясни ли какво е причинило проблемите на Джоан?
— Удавянето ли? О, да. Колко ужасно, а ти си бил малко момче, когато си станал свидетел.
Докосна ръката ми с успокояващ жест.
— Тя те разбираше. Изобщо не ти бе ядосана.
— Само това ли я безпокоеше?
— Това бе всичко, което тя разказа.
— Кога я видяхте после?
Тя хапеше устните си.
— Никога. Това бе последния път. Продължи да се обажда. Но все по-рядко. След половин година престана. Но получавахме картички за Коледа, пълни кошници с плодове. — Успя да се усмихне едва-едва. — Всякакви плодове, но не и ябълки.
След няколко метра продължи.
— Разбирах я. Мислех, че съм й помогнала да надмогне спомена за предишния си живот, от който продължавах да съм частица. Тя имаше нужда напълно да се откъсне. Години по-късно, когато получи докторската си титла, тя ми изпрати покана за защитата. Беше го направила прекрасно, накрая се бе почувствала достатъчно сигурна в себе си, за да поднови връзката.
— Ти отиде ли?
— Не. Пристигна късно — в деня след церемонията. Объркване в пощата, непрекъснато се случва по селата.
Никакво пощенско объркване не бе попречило на ежемесечните преводи на сумите за Ренсъм. Не казах нищо.
— През всичките онези години мислех, че я разбирам. Сега си давам сметка, че съм се самозалъгвала. Едва съм я познавала.
Тръгнахме към жълтите прозорци.
— Всъщност как се срещнахте с Шарън?
— Изявила се бе добрата, услужлива същност на моето старо момче. Бе скоро след женитбата ни, точно след като г-н Лайдекър ме доведе тук през 1957-ма. — Поклати тъжно глава. — Цели трийсет години. — Не продължи.
— Преместването от големия град в Уилоу Глен трябва да е било голямо сътресение за теб.
— О, да беше. След колежа получих учителско място в частно училище в Манхатън — деца на богаташи. През нощта давах доброволни дежурства в организацията за подпомагане на войниците — там срещнах господин Лайдекър. Той бе в армията, посещаваше безплатни курсове в „Сити Колидж“ на Чичо Сам. Дойде една нощ в залата. Имаше окаян вид. Завързахме разговор. Той бе голям красавец, много сладък. Толкова различен от надутите, повърхностни мъже, с които се сблъсквах в големия град. Когато заговореше за Уилоу Глен, сякаш ставаше дума за някакъв рай. Той обичаше земята — корените му бяха дълбоко сраснали с нея. Семейството му се преместило от Пенсилвания по време на Златната треска. Стигнали до Уилоу Глен. След два месеца вече бях омъжена, учителка в училище с една класна стая.