— Кой?
— „Топ гън“.
— Кой ще кара?
— Брад.
— Е, добре, щом няма да шофира Ръсел. Ясна ли бях, млади момко?
— Да, госпожо.
— Хайде. И да не излъжеш доверието ми, Гейб. Да си вкъщи до единайсет.
— Благодаря. — Той изтрополи навън, толкова щастлив, че е свободен, та дори забрави да ме погледне строго.
Трапезарията бе голяма и мрачна, а уханието на лавандула се бе просмукало в стените. Мебелите бяха стари, изработени от черен орех. Тежки завеси се спускаха над прозорците. По стените висяха поизбелели семейни портрети в овехтели рамки, запълваха празните пространства — една живописна история на клана Лайдекър. Някога Хелън е била красавица. На снимките тя винаги бе с подчертано благородна усмивка, която може би никога повече нямаше да се възкреси. Четиримата й по-възрастни сина бяха рунтави дангалаци, които приличаха на нея. Баща им бе с руса брада и огромен гръден кош, предтеча на Гейб, който пък бе започнал живота си като гологлава, розова, кривогледа лоена топка. Шарън не присъстваше на нито една снимка.
Помогнах в сервирането на масата с китайски порцелан, сребро и ленени салфетки, зърнах калъф от китара на земята близо до китайски шкаф.
— Господин Лайдекър — отвърна тя. — Независимо че непрекъснато му повтарях да го махне, накрая винаги се озоваваше тук. Толкова хубаво свиреше, че наистина не му се сърдех. Сега просто съм го оставила тук. Понякога ми се струва, че музиката е онова, което ми липсва най-много.
Настроението й съвсем бе паднало, затова казах:
— Аз свиря.
— Така ли? Ами разбира се.
Отворих калъфа. Вътре имаше стар „Гибсън“, произведен през трийсетте, поставен в гнездо от син плюш. Предмет на колекционерство, със запазени инкрустации, дървото — полирано, златното покритие на грифа и ключовете за настройка блестеше като ново. Излъчваше миризмата на мокра котка, която старите инструменти обикновено добиват с времето. Извадих китарата, дръннах по струните, настроих ги.
Тя се бе върнала в кухнята и извика оттам:
— Ела тук, за да чувам.
Пренесох китарата, седнах до масата и изсвирих с пръсти няколко джазови акорда, докато тя приготвяше пилето и миш-маш от картофи, грах, царевица, както и прясна лимонада. Китарата притежаваше топъл, богат тон и аз изсвирих „Ла Мер“, използвайки хармоничния цигански аранжимент на Джанго.
— Много хубаво — каза тя, но бих могъл да се закълна, че джаза, дори и топлия джаз, не бе по вкуса й. Изсвирих нещо мелодично в стил кънтри в „Сол мажор“ и лицето й се подмлади.
Сложи храната на масата — огромни количества ядене. Оставих китарата настрана. Настани ме начело на масата, тя самата седна от дясната ми страна и нервно се усмихна.
Заемах мястото на покойника, почувствах, че нещо се очакваше от мен, някакъв протокол, който не се бях и надявал, че ще извършвам. От това, както и от церемониалния начин, по който тя сервира храната в чинията ми, ме налегна меланхолично настроение.
Тя си играеше с храната и ме наблюдаваше, докато се насилвах да ям. Ставах все по-нещастен, но между залъците успях да й направя комплименти и изчаках, докато изнесе чиниите и сервира ябълков пай.
— Снимката от дипломирането, която Ренсъм са успели да загубят. Шарън не даде ли и на теб такава?
— О, онази ли! — Раменете й се отпуснаха, очите й се напълниха с влага.
Почувствах се, сякаш съм хвърлил спасен удавник обратно в ледената вода. Преди да мога нещо да изрека, тя скочи и изчезна в хола.
Върна се, носейки снимка осем на десет сантиметра, в поставка от кафяво кадифе. Връчи ми я, като че даваше някаква светиня и стоеше наведена над мен, докато я разглеждах.
Шарън, цъфтяща, с тъмночервена шапка и наметало със златен пискюл и ширит на раменете, черната й коса — по-дълга, разпиляна по раменете, лицето й сияещо, без никакъв дефект. Събирателен образ на цвета на американските колежанки, гледащи в бъдещето с младежки оптимизъм.
Дали си е представяла бъдеще, застлано с рози? Или просто такава е била представата на някой фотограф от студентското градче за вкуса на гордите родители?
В долната лява част на снимката имаше надпис със златен шрифт.
АБИТУРИЕНТСКИ КЛАС 74-ТА
„ЖЕНСКИ УЧИТЕЛСКИ КОЛЕЖ «ФОРСАЙТ»“
ЛОНГ АЙЛАНД, НЮ ЙОРК
— Това е твоята Алма матер нали?
— Да. — Седна, държеше в скута си снимката. — Тя винаги бе искала да стане учителка. Сигурна бях, че „Форсайт“ е най-доброто училище за нея. С достатъчно високи изисквания и безопасно място, за да я приюти от шока при навлизането в живота — седемдесетте бяха много тежки години, а тя бе водила доста затворен живот. Хареса й там, стана пълна отличничка, завърши с грамота за първенец на випуска.