— Тя никога не спомена името му пред мен.
— И ти въобще не я попита?
— Винаги бе потайна личност, казваше ми само онова, което искаше да знам. Бях разбрала, че най-лошият начин да разбереш нещо от нея, бе да я питаш. Искаш ли малко пай?
— С удоволствие, но наистина преядох.
— Е, аз пък ще си хапна малко. Жадувам за нещо сладко. Наистина копнея за това точно сега.
От половинчасовото разглеждане на семейните фотоалбуми не успях да науча нищо. Някои от снимките представяха Шарън хубава като дете, зашеметяваща като тийнейджърка, с майчинско отношение към момчетата. Когато казвах по нещо за снимките, Хелън мълчеше.
Към девет часа между нас се възцари някаква неловкост: като две деца, които бяха отишли по-далече от необходимото на първата среща, ние се отдръпнахме. Когато й благодарих за отделеното време, тя вече копнееше да види гърба ми. След пет минути бях напуснал Уилоу Глен, а след четиридесет и пет бях на магистрала номер десет.
Шарън — „Кралицата на лъжата“. Тя буквално бе израснала в калта, бе направила „нещо от себе си“ в изпълнение на Пигмалионската мечта на Хелън Лайдекър.
Тази мечта бе изтъкана от егоизъм — желанието на Хелън чрез Шарън да вдъхне живот на интелектуалните си фантазии. Но бе учудващо искрена за това. И бе изковала забележителна трансформация: едно диваче бе опитомено. Изваяно и излъскано до съвършенството на ученолюбието и доброто възпитание. До първото място в училищната класация. Първенец на випуска.
Но на Хелън никога не бяха дадени всички съставни части на мозайката, тя нямаше представа какво се бе случило през първите четири години от живота на Шарън. Времето за формиране на личността, когато се полагат основите и зидарията на характера и се втвърдяват.
Отново се сетих за оная нощ, когато я бях открил със снимката на мълчаливия партньор. Гола. Бе върнала развитието си в дните, преди Хелън да я открие.
В съзнанието ми изплува избухването на двугодишно момченце.
Ранна травма. Отприщване на ужаса.
Какъв е бил ужасът за Шарън?
Кой я бе отгледал през първите три години на живота й? Кой бе хвърлил мост през зейналата пропаст между Линда Лание и Хелън Лайдекър?
Двамата Ренсъм — те бяха твърде глуповати, за да й покажат какво е кола. Да я научат да говори.
Спомних си ги и двамата, как гледаха след мен и Гейб, докато си отивахме от калния двор. Едничкият им спомен от родителството бе едно писмо.
Вашето единствено малко момиченце.
Тя бе използвала същата фраза по отношение на друга двойка родители. Бонвивани от типа на Ноел Кауард, които никога не бяха съществували — поне в Манхатън, Палм Бийч, Лонг Айланд или Лос Анджелис.
Мартини в слънчевата стая.
Прозорци от восъчна хартия.
Двете реалности бяха на галактики разстояние — невъзможният скок между желаното и печалната реалност. Тя се бе опитала да прехвърли мост над онази бездна с лъжи и полуистини. Изфабрикувала си бе идентичност, слепвайки фрагменти от живота на други хора.
Дали се бе отървала от себе си в този процес?
Болката и срамът й вероятно са били ужасяващи. За първи път, откакто бе умряла, аз си позволих да изпитам истинска мъка за нея.
Фрагменти.
Откъс от Парк авеню, принадлежащ на родения в богатство Круз.
Историята на останалото сираче, вследствие автомобилна катастрофа, задигната от биографията на Леланд Белдинг.
Възпитано поведение и любов към ерудицията, получени от Хелън Лайдекър.
Без съмнение, тя бе стояла в скута на Хелън и бе поглъщала приказки за това, как „бездейните богаташи“ от Хемптън се държат благовъзпитано. Бе подчертала познанието си като студентка във „Форсайт“, шляейки се покрай високите порти на ширналото се имение на брега на океана. Колекционирайки духовни представи като парченца счупена мидена черупка — видения, които са й позволили да ми обрисува толкова живата картина на шофьори и подли гувернантки, две малки момиченца около басейна.
Шърлий. Джоан.
Шарън. Джийн.
Тя бе извъртяла историята за удавената близначка един път за Хелън, втори път за мен, лъжейки — онези, които уж обичаше — с лекотата, с която решеше косата си.
Псевдоблизначество. Проблеми със самоличността. Две малки момиченца, които ядат сладолед. Два огледални образа на близначки.
Псевдораздвояване на личността. Елмо Касълмайн бе сигурен, че Шърлий е родена като инвалид, което означаваше, че тя не би могла да бъде едно от децата, крито бях видял на снимката с назъбените краища. Но той се позоваваше на информация, предложена му от Шарън.