Или се самозалъгваше. Не че имах някаква причина да се съмнявам в него, но вече бях станал алергичен към предоверяването.
А кое доказваше, че жената инвалид бе наистина близначка? И въобще, че има някакви роднински връзки? Двете с Шарън имаха най-обща физическа прилика — цвят на косата и очите, които аз бях приел като доказателство за сестринство. Бях приел на доверие онова, което Шарън ми бе разказала за Шърлий, защото по онова време нямах никаква причина да не го направя.
Шърлий. Ако въобще това бе нейното име.
Шърлий, с две „и“ на края. Шарън бе повдигнала въпроса за двете „и“. Нарекла я е на името на своята осиновителка.
Пак символизъм.
Джоан.
Друго измислено име.
„През цялото време“ — бе казала Хелън — „си въобразявах, че я разбирам. Сега си давам сметка, че се бях заблуждавала. Едва съм я познавала.“
Добре дошла в клуба на заблуждаваните, даскалице.
Знаех, че начинът, по който бе живяла и умряла Шарън, бе програмиран от нещо, което се бе случило преди Хелън да я намери кикотеща се, омазана в майонеза.
Ранното детство…
Пих кафе, шляех се по затънтени алеи. Мислите ми се насочиха към Дерън Бъркхалтър и главата на баща му, която тупва на задната седалка, като кървава плажна топка…
Ранното детство.
Недовършена работа.
Мал бе сподавил още една победа — той бе купил нов мерцедес и Дерън щеше да израсне като богатско момче. Но всичките пари на света не биха могли да изтрият тази картина от съзнанието на двегодишното дете.
Замислих се за всички осакатени, изтерзани деца, които бях лекувал.
Крехки телца, захвърлени в бурята на живота като цветенца на глухарче. Сетих се за нещо, което един пациент ми бе казал. Горчивият коментар за сбогом на някога самоуверения човек, който току-що бе заровил единственото си дете: „Ако съществува Бог, той притежава отвратително чувство за хумор“.
Дали някакъв черен виц не бе определил първите години от детството на Шарън? Ако е така, кой бе комедиантът?
Едно провинциално момиче на име Линда Лание бе половината от биологическото уравнение, кой бе доставил останалите двайсет и три хромозома?
Някой холивудски неудачник, или пък някой женкар? Акушер, който в извънработно време скришом изчегъртва живот? Някой милиардер?
Седях в кафенето и дълго мислих. И продължавах да се връщам към Леланд Белдинг. Шарън бе израснала върху земя на „Магна“, живяла бе в къща на „Магна“. Майка й бе правила любов с Белдинг — момчетата от офиса го знаеха.
Мартинита в неговата слънчева стая?
Но ако Белдинг бе неин баща, защо я бе изоставил? Поднесъл им я бе на длан, в замяна на права за настаняване на неговата земя и книжни пари в неподпечатан плик.
Двайсет години по-късно — къщата, колата.
Повторно обединение?
Накрая бе ли я припознал? Направил ли я бе наследница? Но за него се предполагаше, че е умрял шест години по-рано. А какво е станало с другата наследница — другата малка любителка на сладолед?
Двойно изоставяне? Два мръсни парцала?
Разсъждавах върху малкото, което ми бе известно за Белдинг: обсебен от машините, точността. Отшелник. Студен.
Достатъчно безчувствен, за да унищожи майката на децата си?
Хипотетично. Глупаво. Изпуснах лъжицата си. Звукът проби тишината на паркинга за камиони.
— Добре ли сте? — попита сервитьорката, надвесена над мен с кана за кафе в ръка.
Вдигнах поглед.
— Да, разбира се. Добре съм.
Изражението й говореше, че това вече го е чувала.
— Още? — Приготвила бе каната.
— Не, благодаря. — Подадох й парите, станах и напуснах заведението.
28
Пристигнах вкъщи малко след полунощ, възбуден и измъчван от догадки. Майло рядко заспиваше преди един. Позвъних у тях. Рик вдигна телефона, говореше с онази вечно съмняваща се уморена бдителност, придобита през годините, прекарани в „Бърза помощ“.
— Доктор Силвърман слуша.
— Рик, Алекс е.
— Алекс. О! Кое време е?
— Дванайсет и десет. Извинявай, че те събудих.
— Няма страшно, не се притеснявай. — Прозявка. — Алекс? И все пак колко е часът?