— Дванайсет и десет, Рик.
Дълбока въздишка.
— О, да. Мога сам да видя. Часовникът показва същото. — Нова прозявка. — Просто си легнах преди час, Алекс. Изкарах двойна смяна. Няколко часа сън, преди следващия ритник. Трябва да съм попрекалил с работата.
— Разумно обяснение на умората, Рик. Отивай да спиш.
— Не. Ще взема един душ, ще похапна. Майло не е тук. Отиде на нощно дежурство.
— Нощно дежурство ли? Не го бе правил известно време.
— Не се бе налагало. Шефът. Вчера Трап смени правилата. Свиня.
— Това са номера.
— Не се притеснявай, Алекс, голямото момче ще излезе непокътнато. Доста бе нервен, придоби онзи израз в очите — като на питбул.
— Познавам го. Добре. Ще го потърся в участъка. За всеки случай, моля те, остави му бележка да ми се обади.
— Ще бъде изпълнено.
— Лека нощ, Рик.
— Добро утро, Алекс.
Обадих се в следователския отдел. Ченгето, което вдигна, звучеше по-сънено и от Рик. Съобщи ми, че детектив Стърджис е навън и няма представа кога ще се върне.
Легнах си и заспах смъртно уморен. Събудих се в седем, чудейки се какъв напредък е постигнал Трап в разследването на убийствата у Круз. Когато излязох на терасата, за да взема вестниците, Майло вече бе там, излегнат на един шезлонг, четеше спортните новини.
— Какво става с „Доджърс“, юнако. — Гласът, който излезе от гърлото ми, принадлежеше на някой друг.
Наведе вестника, погледна ме, после обърна поглед към долината.
— Какво става с гласа ти?
Вдигнах рамене в недоумение.
Той въздъхна дълбоко, все още наслаждавайки се на гледката.
— Това е хубав живот. Нахраних рибата — мога да се закълна, че оня златисто-черен здравеняк вече има зъби.
— Обучавал съм го с примамка за акули. Как е животът по време на нощното дежурство?
— Екстра. — Той се изправи и протегна. — Кой ти каза?
— Рик. Търсих те снощи, събудих го. Имам чувството, че Трап се е върнал към военната тактика.
Той измърмори нещо. Влязохме в къщата. Приготви си купичка овесени ядки с мляко, изправи се до бюфета и го излапа наведнъж, без да спре и да си поеме дъх.
— Дай ми салфетка. Да, нощното дежурство е супер. Попълване на документация по случаи, които другите момчета от полицията съвсем целенасочено избягват, куп наркомани и пияни шофьори. Залових двама, но после се оказа, че не били от постоянните ни клиенти, а просто случайно се надрусали. Е, все пак проверих два хетеросексуални трупа. — Той се засмя. — Ние всички се разлагаме еднакво. — Отиде до хладилника, извади кутия портокалов сок, сипа една чаша за мен, а запази останалото за себе си.
— На какво дължа удоволствието? — попитах аз.
— Карах си към къщи, прослушвах ефира и чух нещо интересно на честотата на Бевърли Хилс — съобщение за обир на „Норт Кресчънт Драйв“.
Той изрецитира адреса.
— Къщата на Фонтейн — казах аз.
— Именно, зеленият замък. Пристигнах, за да хвърля едно око. Познай кой се оказа детективът? Нашето старо приятелче Дики Кеш. Пробутах му една историйка, че може би това има връзка с убийствата в Брентууд и се сдобих с основните подробности. Незаконните влизания понякога стават и в ранни зори. Изискана работа, имало е алармена система последна дума на техниката, но кабелите били срязани и фирмата за охрана изобщо не разбрала. Обирът бил открит само защото един от съседите забелязал, че вратата към задната алея е отворена — нашият приятел си е играел на Джеймс Бонд, без съмнение. Кеш ме пусна вътре в къщата. Онези двамата са имали много изискан вкус — в господарската спалня на стената — огромни, розови устни, от които тече мъзга. Списъкът на липсващите вещи е съвсем типичен за квартала — порцелан и сребро, няколко широкоекранни телевизора, стереоуредба. Но при обира са оставени множество скъпи вещи: още три телевизора, бижута, кожени дрехи, по-качествено сребро — и всичко е било доста лесно за пренасяне. След цялото това рязане на кабели — не е голяма плячка. Дики бе заинтригуван, но не бе склонен да се занимава по-задълбочено, поради отсъствието на жертвите и фактът, че те не са били достатъчно благовъзпитани да си оставят адрес за съобщения в неговия отдел.
— Какво е станало с музея в подземието?
Той прокара ръка по лицето си.
— Дики не знае за никакъв музей, аз пък се почувствах гузен и не го уведомих. Той наистина ми показа асансьора, но нямаше нито ключ, нито код за достъп, който да използваме — дори не бе включен в указанията на фирмата за охрана. Но ако въобще някога успеят да се доберат долу, десет към едно, че мястото ще прилича на Помпей след изригването на вулкана.